Спря точно пред Ричард, който хвърли камъчето и се облегна на ръце. Около ботушите на командира се носеше облак прах. Подпря ръце на хълбоци и погледна гневно надолу към Ричард.
— Какво стана днес, Рубен?
Ричард вдигна поглед към татуираните змийски люспи, които все още се забелязваха в сумрака.
— Не си доволен от победата ли?
Вместо да отговори, командирът премести погледа си върху Джонрок. Последният схвана посланието и се отдалечи назад покрай отсрещния край на каруцата, докъдето му позволяваше дължината на веригата. Командирът седна с кръстосани крака пред Ричард. Татуираните люспи се размърдаха като истинска змийска кожа.
— Знаеш за какво говоря. Каква беше тая глупост?
— Надиграха ме. Нали това е задачата на противниковия отбор? Понякога е неизбежно.
— Виждал съм те да дадеш всичко от себе си и за съвсем малко да пропуснеш, или да направиш всичко, за да избегнеш падащата блокада, и да не се измъкнеш чисто, но никога не съм те виждал да правиш глупави грешки.
— Съжалявам — отвърна Ричард, понеже не виждаше смисъл да спори.
— Искам да знам причината.
— Както сам каза — сви рамене Ричард, — беше глупава грешка. — Ричард бе по-ядосан на себе си, отколкото командирът изобщо можеше да разбере. Не можеше да си позволи такава грешка утре. — Все пак спечелихме, което значи, че ще играем срещу отбора на императора. Точно както ти обещах — да докарам отбора ти до мач срещу отбора на императора.
Командирът вдигна очи към първите звезди на нощното небе, после заговори:
— Спомняш си как те заловихме, нали?
— Да.
— Тогава сигурно си спомняш — сведе отново поглед върху Ричард той, — че съгласно всички правила трябваше да умреш още тогава. Оставих те жив с условието да дадеш всичко от себе си, за да спечели моят отбор първенството. Днес не даде всичко. С една глупава грешка едва не пропиля шанса на отбора ми да спечели.
— Не се тревожи, командире — издържа погледа му Ричард. — Утре ще дам всичко от себе си. Обещавам.
— Добре — усмихна се най-накрая Змийската мутра, макар това да бе просто студена извивка на устните му. — Добре. Ако спечелиш утре, Рубен, си получаваш жената.
— Знам.
— Ако спечелиш утре — стана изведнъж подмолна усмивката, — аз си получавам жената.
— Така ли? — изрече Ричард без особен интерес.
— Ако спечелим — кимна командир Карг, — онази хубава блондинка на император Джаганг ще бъде моя.
Ричард го погледна на свой ред намръщен.
— За какво говориш? Джаганг едва ли ще ти даде такава жена — жена, която е белязал за своя.
— Сключих малка сделка с императора. Дотолкова е сигурен, че отборът му ще спечели, че го склоних да заложи най-скъпата си жена. Казва се Ничи. Нарича я своята Кралица на робите. Джаганг не иска да ми я даде… тя е, така да се каже, един вид негова лудост. Аз обаче мисля, че ти можеш да ми я спечелиш. — Очите му се замрежиха от далечни похотливи мисли. — Много бих се радвал, точно колкото Джаганг няма да се зарадва, предполагам. — Внезапно се върна на въпроса и размаха пръст. — Гледай да спечелиш и заради самия себе си.
— За да мога да си избера жена?
— За да останеш жив. Ако утре загубиш, ще получиш смъртта, която заслужаваш, задето изби толкова много от моите хора. — Усмивката на лицето му се върна. — Но ако спечелиш, ще можеш да си избереше жена, както съм ти обещал.
— Вече ти обещах, че ще дам всичко от себе си — погледна го гневно Ричард. — Винаги спазвам обещанията си.
— Хубаво — кимна командирът. — Спечели утре, Рубен, и тогава и двамата ще бъдем доволни. — После се изкикоти: — Е, Джаганг не съвсем. Като се замисля, и Ничи няма да е особено очарована, но пък в крайна сметка това не е мой проблем.
— А императорът? Не мислиш ли, че за него ще е проблем?
— О, да и още как — засмя се тихо Карг. — Джаганг ще полудее, когато се наложи да остави Ничи в леглото ми. Имаме сметки за разчистване с онази жена. Имам намерение да се порадвам на получената възможност.
Ричард съумя да замълчи и остана спокоен, независимо от желанието си да го остави на място.
— Гледай да спечелиш мача, Рубен — изправи се командирът. Ричард го проследи с яден поглед, докато се отдалечаваше. След като се убеди, че командирът си е тръгнал, Джонрок хвана няколко халки от веригата, за да не го души за врата, и се върна при Ричард.
— Какво ти каза, Ричард?
— Иска да спечелим.
— Има си хас — усмихна се Джонрок. — Като собственик на отбора победител може да има, каквото пожелае.
— Точно от това се страхувам.
— Какво?