— Хайде да почиваме, Джонрок. Интересен ден ни чака утре.
Трийсета глава
РИЧАРД СЕ СЪБУДИ РЯЗКО от лекия си сън. Дори в малките часове в лагера се чуваха звуци и имаше движение. Навред мъже крещяха, смееха се и псуваха. Звънтеше метал, цвилеха коне, ревяха мулета. В далечината Ричард виждаше рампата, както и колоните мъже и каруци, осветени от факли. Дори през нощта строежът продължаваше без прекъсване.
Но не това го бе събудило. Нещо по-близо бе привлякло вниманието му.
Видя сенки да се промъкват през обръча пазачи и кръга от ниски продоволствени каруци, които представляваха тъмницата му. Преброи четири фигури, които се плъзгаха безшумно в тъмнината. Бърз поглед настрани разкри още един отдясно. Дали наистина се бяха промъкнали незабелязано, или пазачите ги бяха пуснали.
По ръста им Ричард веднага разбра кои са. След онова, което командир Карг му разказа за облога с Джаганг, Ричард очакваше посетители. Беше последното нещо, от което имаше нужда сега, но пък нямаше особен избор.
Повече го тревожеше това, че така прикован за каруцата, нямаше кой знае какви възможности за защита. Нямаше къде да се скрие. Не можеше да избяга. Не му се щеше да се бие с петима или повече мъже точно преди утрешния мач. Не можеше да си позволи да бъде ранен — най-малко точно сега.
Погледна настрани и видя, че Джонрок е доста далеч. Едрият мъжага лежеше на една страна с гръб към него и спеше дълбоко. Да го извика щеше да означава да изгуби единственото си предимство в този момент — изненадата. Приближаващите мъже мислеха, че спи. Нищо чудно, ако извика Джонрок, онези петимата да се нахвърлят и да прережат гръкляна му, за да могат да се заемат с Ричард на спокойствие.
Четиримата се промъкваха към него в полукръг. Очевидно бяха наясно, че веригата няма да му позволи да избяга, така че, ако го блокират, нямаше да има място за маневри. Съдейки по безшумните им стъпки, очевидно все още го смятаха за заспал.
Един от тях, разперил ръце за равновесие, направи голяма крачка напред и замахна с ритник към главата на Ричард, все едно рита брока, за да го отдалечи възможно най-много от противника. Ричард беше готов. Претърколи се и уви цялата верига около глезена му. После с всичка сила издърпа другия край. Така издърпа краката му напред, че той се стовари по гръб с глухо тупване, а главата му удари силно о земята.
— Стани — изръмжа един от другите на Ричард, наясно, че е буден.
Ричард прибра колкото можа верига зад себе си, но не се изправи.
— Или какво?
— Или ще ти разбием главата както си седиш. Ти избирай, седнал или прав, пак ще боли.
— Значи наистина ви е страх, както разправят.
Мъжът застина за миг.
— Какви ги говориш?
— Страх ви е, че утре ще ви победим.
— От нищо не ни е страх — обади се друг от сенките.
— Тогава нямаше да сте тук.
— Нищо подобно — каза първият. — Просто изпълняваме заповедите на Негово сиятелство.
— Аха, значи Джаганг го е страх, че ще ви победим. Това обяснява всичко. Означава, че ние сме по-добри и няма как да спечелите при равни условия. Джаганг също го знае, затова ви е изпратил — защото не сте достатъчно добри, че да ни биете на Джа’Ла.
Псувайки под носа си заради забавянето, един от другите се протегна да го сграбчи. Ричард замахна навитата верига иззад себе си с всичка сила. Нацели го право в главата. Онзи отскочи с вик от неочакваната болка.
Трети нападна и Ричард легна по гръб. С всички сили го изрита точно в корема, като по този начин използва тежестта му срещу него. Ритникът го запрати назад и едновременно изкара всичкия въздух от дробовете му.
Първият вече се беше окопитил. Онзи, който посрещна веригата с лице, продължаваше да се въргаля на земята. Третият се изправи едва, като притискаше корема си и се опитваше да и поеме въздух, нетърпелив да си отмъсти. Четвъртият и петият дойдоха от противоположни посоки.
Двама от вече повалените се бяха изправили, готови да се върнат в боя. Вече четиримата заедно, те се спуснаха към него. Прекалено много ръце се протегнаха към веригата, че да може Ричард да ги избегне. Докато се опитваше да я отърси далеч от тях, един от тях се хвърли и успя да я хване с две ръце.
Ричард замахна с крак и подбра краката на останалите. После падна тежко по гръб. Другите двама сграбчиха веригата, после изсумтяха от нечовешкото усилие да я издърпат обратно. Последната брънка се опъна около яката. За миг Ричард имаше чувството, че главата му ще се откъсне от при внезапното дръпване, което го свали по лице. Задушаващата болка във врата му бе толкова силна, че за секунда реши, че металната халка е смазала трахеята.