Докато все още, замаян, се опитваше да спре надигащата се паника, единият го изрита в корема. Ударът бе достатъчно силен да счупи ребро. Ричард се опита да се извърти, но те отново издърпаха веригата и извиха металната халка около врата му, така че да го проснат по гръб.
В далечината пазачите гледаха безучастно. Едва ли изгаряха от желание да се намесят. В крайна сметка това бяха хора от отбора на императора.
Веригата се опъна отново и докато се изправяше на колене, Ричард я сграбчи, за да не им позволи да му счупят врата. Трима я издърпаха мощно. Успяха да го съборят по гръб.
Към лицето му се насочи ботуш. Успя да извърти глава точно навреме. Разхвърча се пръст, вдигна се прахоляк. Юмруци и ритници се стоварваха от всички страни.
Придържайки веригата с една ръка, Ричард успя да отблъсне един от мъжете. Блокира удара от друг, а на трети уцели слабините с лакът, с което моментално го свали на колене. Все пак колкото по-бързо успяваше да блокира или избегне ударите им, толкова повече прииждаха. С опнатата верига не можеше да се движи, а пък не смееше да я пусне съвсем.
Приведе се в защитна поза, така че да предпази слабините си, а също и, за да бъде възможно най-малката мишена, като същевременно придърпа колкото се може повече верига. Един от мъжете вдигна ръка и замахна. Ричард пусна веригата и използва лявата си предмишница, за да смекчи удара. В същото време скочи директно срещу него и заби лакът право в челюстта му със смазваща сила. Мъжът отстъпи с несигурни крачки.
Сега, с малко по-отпусната верига, Ричард се наведе, за да избегне поредния удар, като същевременно изрита нападателя отстрани в коляното. Ритникът бе достатъчно силен, че да предизвика болезнен вик и да го накара да се отдалечи на безопасно разстояние, само че Ричард мигновено се възползва от възможността да изрита и другото му коляно, така че и двете да се подгънат. Още докато се свличаше на земята, Ричард стовари своето коляно в лицето му.
Долетя друг удар, Ричард се наклони наляво и сграбчи китката. Без да отпуска желязната си хватка, замахна с длан в лакътя. Ставата изскочи. Мъжът изпищя и издърпа изкълчената си ръка.
Долетя още един. Ричард го пропусна пред лицето си, а после в мига, в който мъжът бързо насочи другия си юмрук, отби ръката в обратната посока. Така, с оплетени ръце и натиск върху лакътя, който не му позволяваше да се измъкне, Ричард използва огънатата ръка, за да преобърне огромния мъжага по гръб.
Дори и с тези успехи му бе трудно да ги отблъсква, тъй като веригата около врата не му позволяваше да се движи достатъчно. Знаеше обаче, че независимо от трудностите, трябва да мисли за онова, което може, а не, което не може да направи.
Беше му и трудно да се бие с тях, защото не смееше да се отпусне и използва истински удари. Ако убиеше някой от играчите на императора, това вероятно щеше да послужи като удобен повод за Джаганг да го обвини в убийство и да го екзекутира. На Джаганг и така не му трябваше извинение, за да убие някого, но отборът на Ричард набираше популярност и ако се стигнеше до неговата екзекуция, войниците в лагера щяха да заподозрат, че е било, защото отборът на Джаганг не е могъл да победи неговия. Ричард не си правеше илюзии, че на Джаганг му пука особено кой какво мисли, но едно убийство сега със сигурност щеше да е добре дошло извинение за действията му.
Ако нападателят на отбора на командир Карг беше мъртъв, Джаганг нямаше да се тревожи, че може да му се наложи да му отстъпи Ничи. Отборът на Джаганг беше невероятен и имаше големи шансове да победи, но без Ричард в нападение победата съвсем щеше да е сигурна.
В същото време Джаганг нямаше защо да си прави труда да екзекутира Ричард. Хората му очевидно горяха от желание сами да свършат това. За тях нямаше да има наказание, ако са убили Ричард при сбиване. Та кой с някаква власт изобщо ще разбере — освен командир Карг, а Ричард сериозно се съмняваше, че дори той ще посмее да направи на въпрос смъртта на един пленник в сбиване. В лагера при сбивания непрекъснато умираха мъже. Този вид бой беше често и — доколкото бе известно на Ричард — рядко наказвано явление. Щяха просто да ги отпишат като поразгорещил се спор.
Което беше по-лошо обаче, ако Ричард загинеше, за Калан нямаше никаква надежда. Щеше завинаги да остане под властта на лавинния огън, призрачно подобие на някогашната жена.
Само тази мисъл бе достатъчна да накара Ричард да се бие яростно, макар да трябваше да внимава ударите му да са по-скоро отбранителни, отколкото с намерение да убият. Отбранителните удари не бяха лесна работа в битка за собствения ти живот и Ричард получаваше почти толкова, колкото и раздаваше.