Не се и съмнявайте, че ще направят всичко възможно да извадят колкото се може повече наши играчи от играта, така че бъдете готови.
— Първият, който ще пробват да елиминират, ще си ти — отбеляза Брус. — Ти си нападателят.
— Вярно е, но в същото време никой от вас не е застрахован. Затова трябва да сме постоянно нащрек и да се пазим едни други.
В далечината Ричард чуваше ритмичния рев на многобройната публика, нетърпелива преди началото на мача. Имаше чувството, че се е събрал целият лагер. Този мач щеше да се гледа от още повече хора, тъй като императорът бе заповядал на работните групи, които така или иначе се нуждаеха от материал за рампата, да издълбаят огромна арена с гигантски полегати склонове, по които можеше да се събере повече публика от всякога.
Ричард вдигна поглед към ниското стоманеносиво небе. Последните виолетови оттенъци на залеза бяха изчезнали. Предстоеше непрогледна нощ.
Не беше очаквал мачът да започне толкова късно, но нощта беше идеална за целта му. Тя беше всъщност едничката частица късмет на фона на всичките препятствия, които го очакваха. Той беше свикнал с тъмнината. Като всеки истински планински водач често му се бе налагало да обхожда горски пътеки, осветени единствено от луната и звездите. Понякога дори само от звездите. Ричард се чувстваше добре на тъмно.
Да виждаш не означава само да използваш очите си.
Сякаш до вчера бе обикалял родната си Еленова гора, а ето, че тя се оказваше на цяла вечност от него. Засега нейният покой и сигурност бяха непостижими. Неосъществима му се струваше и мечтата да прегърне в обятията си своята любима.
Докато приключваше с рисунките по лицето на Джонрок Ричард забеляза командир Карг да минава през обръча от пазачи.
След като стана ясно, че са били съучастници в подлия изменнически акт от предната нощ, войниците избягваха да срещат погледа на навъсения офицер. Командир Карг вървеше начело на отряд войници, чиято единствена задача бе да следят пленниците сред играчите, за да се уверят, че не правят друго, освен да играят Джа’Ла.
Преди всичко обаче войниците бяха тук, за да бдят над Ричард. Те бяха личната му охрана.
Последен на опашката за отстраняване на оковите, Ричард най-сетне успя да разтрие схванатия си врат, когато командир Карг отключи желязната яка. Без тежестта на веригата се п чувства лек като перце. Имаше усещането, че е в безтегловност и нечовешки бърз. Той се потопи в усещането и го превърна в част от себе си.
В рева на войниците в далечината имаше нещо примитивно. Беше повече от зловещ, направо вцепеняващ.
Зрителите искаха кръв.
Тази нощ желанието им щеше да бъде удовлетворено.
Докато следваше командир Карг начело на отбора към игрището за Джа’Ла, Ричард се абстрахира от дивия вой. Вътре в себе си намери спасително тихо кътче.
Прекосяваха лагера между войниците, които протягаха ръце да докоснат минаващите играчи. Някои от мъжете в отбора се усмихваха, махаха с ръка или докосваха протегнатите войнишки ръце. Като най-едър и забележим Джонрок беше най-често в центъра на вниманието. Вървеше ухилен, махаше, стискаше ръце и попиваше всичко по пътя. Ричард си каза, че приятелят му като че ли винаги е жадувал обожанието на тълпите. Обичаше да им доставя удоволствие.
От всички страни се сипеха както думи на подкрепа, така и на омраза. Ричард гледаше право напред и не обръщаше внимание на войниците и виковете по пътя.
— Нервен ли си, Рубен? — попита през рамо командир Карг.
— Да.
— Ще ти мине, щом започнете — усмихна му се благосклонно той.
— Знам — отвърна Ричард и погледна гневно изпод вежди. Огромният изкоп, който представляваше новото игрище, бе като кипящ казан от шум, в който лицата на зрителите приличаха на пяната на бездънно черно море.
Тълпата отвъд гъстия обръч пламтящи факли по периферията на игрището ревеше нетърпеливо. Не след дълго към рева се прибави и тропот на крака. Дълбокият зловещ звук не само се чуваше, но и се долавяше по земята под краката, подобно на приближаваща гръмотевица. Ефектът бе оглушителен и по странен начин опияняващ.
Това беше примитивен зов към насилие.
Ричард вече бе далеч от тези емоции. Остави дивашките, животински звуци да подхранват онези страсти, които вече бе освободил вътре в себе си. Докато минаваше през гъмжащата маса хора, той бе вече в свой собствен свят, отдаден на вътрешни сили.