Макар да ставаше все по-трудно, Калан продължаваше да следи Ричард, докато войниците го нападаха. За мнозина той бе основен обект на гнева им. Той бе отговорен за кощунството срещу Императорския орден. Той се бе осмелил да си помисли, че може да победи императорския отбор.
Той бе постигнал немислимото. Мразеха го затова. Мразеха го заради неговата арогантност.
Калан предполагаше, че според тях той е трябвало да се остави да бъде победен и тогава всичко би било наред. За такива мъже провалът бе като обеца — яд, който винаги ги съпровождаше. Той изваждаше на повърхността омразата им всеки път, когато някой успееше в нещо, независимо какво. Успехът трябваше да бъде смазан.
Докато Ричард си пробиваше път към Калан, върху него непрекъснато се нахвърляха войници. Той ги посичаше с непоклатимо спокойствие. Бавно и методично напредваше през игрището. Всеки, който се опитваше да го спре, умираше.
— Какво да правим? — попита изплашената Джилиан.
Калан се огледа. Нямаше накъде да бягат. Императорската армия бе навред. Нямаше път за бягство. Понеже бе невидима за повечето от тях, Калан лесно можеше да избяга сама, но нямаше никакво намерение да изоставя Джилиан и Ничи сами сред тези животни. В същото време не трябваше да забравя яката около врата си.
— Трябва да останем тук — каза Ничи.
Калан, макар да знаеше, че реално няма как да избягат, продължаваше да й се диви.
— Защо?
— Защото на Ричард ще му е много трудно да ни намери, ако се отдалечим.
Калан не мислеше, че той реално може да стори нещо. В крайна сметка и двете с Ничи бяха с нашийници. Джаганг може и да беше ранен, но бе все още в съзнание. Ако се опитаха да избягат, щеше да ги спре чрез яките. Тя бе готова да рискува, но не и преди да се появи достатъчно добра възможност.
Винаги съществуваше вероятност Ричард да успее да довърши Джаганг. Тогава щяха да имат шанс, стига Сестра Улиция или Армина да не се появяха междувременно. Джаганг бе пътешественик по сънищата. Като нищо можеше вече да е използвал контрола си върху съзнанието им, за да ги накара да му се притекат на помощ.
Без да пуска Джилиан, Калан се огледа. Ничи пазеше момичето от другата страна. Във всички посоки мъже се избиваха като обезумели.
— Засега тук е по-безопасно — кимна тя, — под закрилата на охраната на Джаганг. Но като гледам накъде вървят нещата, това едва ли ще е задълго.
Наоколо боят продължаваше. Джаганг бе на колене, заобиколен от телохранителите си, стиснал гърдите си с ръце. Някои от пазачите бяха коленичили до него да го подкрепят, в случай че се наложи да го изправят на крака, за да си проправят път. Други крещяха настойчиво някой да доведе Сестри. Трети като обезумели продължаваха да сеят смърт, в отчаян опит да удържат тълпата. Земята стана хлъзгава от кръв и съсиреци.
Калан стоеше като хипнотизирана и гледаше Ричард.
От всички страни мъже се хвърляха да го убият. Той се движеше сред тях като същинска сянка. Точно както по-рано бе заобикалял блокерите, сега избягваше замахващите остриета, плъзгаше се между онези, които се опитваха да го обградят. Забиваше меча си бързо и сигурно, смъртоносно. Той бе истинска картина на пестеливи движения, нито за миг не направи повече, отколкото бе необходимо, и не преставаше да си проправя път през терена.
Ричард бе спокоен остров насред море от хаос.
Мечът му проблясваше, около него падаха трупове. Дори не си правеше труда да убива прекалено много, просто ги изблъскваше от пътя си. Някакъв мъж се насочи към него с нож, Ричард стъпи здраво и със светкавичен удар го обезглави.
Калан гледаше като омагьосана.
Беше в пълен контраст с онова, което останалите наоколо правеха. Беше сякаш гледаше самата себе си в разгара на битката. Макар войниците да се изненадваха, Калан често знаеше какво предстои, още преди Ричард да го е сторил.
В известен смисъл той се биеше различно от нея, но пък имаше много общо с начина, по който тя боравеше с острието. Той беше по-силен, но в същото време много повече приличаше на нея, отколкото на който и да е друг.
Разбира се, тя не помнеше нищо от живота си преди Сестрите да я заловят и да използват лавинния огън срещу нея, така че предполагаше, че някой я е учил и този някой се е биел като Ричард.
Макар да бе силен, той пестеше силите си и използваше само толкова, колкото са му необходими. Не нападаше други. Чакаше те да го нападнат. Не правеше широки движения, вместо това използваше инерцията им срещу тях самите и просто поставяше острието на правилното място, така че като пристигнат, сами да се нанижат. Сякаш знаеше какво ще направят и къде ще се озоват още преди те самите да са го осъзнали.