След момент Брус седна и започна да върти глава в опит да опъне схванатите и очевидно болезнени мускули на врата си. Какво става?
— Брус, побързай — подкани го Ричард. — Трябва да се махаме оттук.
Помощникът на Ричард огледа мъжете по земята, Бенджамин, който държеше Джилиан и беше облечен като елитен гвардеец от личната охрана на Джаганг, Ейди и накрая Ричард, който стоеше на няколко крачки от него с Ничи, увиснала в ръцете му.
Брус взе меч.
— Рубен, какво става?
— Дълга история. Дойде да ми помогнеш. Спаси ми живота. Време е да решиш на чия страна си.
Брус се намръщи, като чу въпроса.
— Аз съм твой помощник. С теб съм. Не го ли знаеш?
Ричард го погледна в очите.
— Името ми е Ричард.
— Е, знаех, че не е Рубен. Това е глупаво име за един нападател.
— Ричард Рал — добави Ричард.
— Господарят Рал — поправи го генерал Мейферт, който продължаваше да се оглежда за евентуални неприятности дори с Джилиан на ръце.
Брус огледа лицата едно по едно.
— Е, ако искате всички да умрете, можете да останете тук, докато тези приятелчета се събудят. Ако е така, не съм с вас. Ако имате намерение да живеете, тогава идвам.
— Склонът — промълви Ничи с въздишка.
Ричард я притисна към себе си.
— Сигурна ли си, Ничи? Можем да пробваме пътя нагоре по платото.
Той нямаше желание да замени един път, който познаваше, със смътната възможност за друг маршрут.
— Знам, че е обкръжен, но може да успеем да се промъкнем. С помощта на Ейди може да успеем.
Ничи го стисна за врата и придърпа главата му към себе си. Сините й очи се фокусираха съсредоточено върху лицето му.
— Склонът — прошепна тя, напрегнала всички сили. Този поглед му беше достатъчен.
— Да тръгваме — подкани ги. — Трябва да стигнем до рампата.
— Как ще се промъкнем през бойното поле? — попита Брус, когато потеглиха в нощта. — Има доста път до рампата.
Мястото, където се намираха, беше относително спокойно. Но по-натам цареше хаос.
Генералът повдигна леко Джилиан и посочи с меча си.
— Ей, там има малка каруца за доставки. Можем да скрием Джилиан и Ничи вътре. С тази боя по вас двамата няма да стигнете далеч, преди да си навлечете неприятности. Не се обиждайте, Господарю Рал, но шансовете ви са минимални. Държа вие двамата да се скриете с Джилиан и Ничи. Двамата с Ейди ще подкараме каруцата. Ще ни вземат за охранител на императора и Сестра. Можем да кажем, че вършим спешна работа за Джаганг.
Ричард кимна.
— Добре. Идеята ми харесва. Да побързаме.
— Кой е този? — попита Брус, като се наклони към Ричард.
— Моят първи генерал.
— Бенджамин Мейферт — отговори генералът с бърза усмивка и всички се насочиха към каруцата. — Вие спечелихте благодарността на много добри хора, задето стъпихте между зъбите на смъртта, за да се биете до Господаря Рал по такъв начин.
— За пръв път в живота си разговарям с генерал — измърмори Брус и побърза след останалите.
Трийсет и девета глава
ВИРНА СКЛЮЧИ РЪЦЕ ПРЕД СЕБЕ СИ и тихо въздъхна, докато гледаше как Кара забива юмруци в хълбоците си, пристегнати в червената кожена униформа. Групата мъже и жени в бели роби се понесе по коридора — оглеждаха белите мраморни стени, прокарваха пръсти по гладката повърхност, поспираха се тук-там да се взрат по-внимателно, като че ли търсеха послание от света на мъртвите.
— Е? — попита Кара.
Един по-възрастен мъж, Дарио Дарая, сложи пръст пред устните си. Намръщи се дълбокомислено, докато гледаше групата хора, които се клатушкаха по коридора като коркови тапи в река, после се извърна към Морещицата. Той прокара пръсти по небесносините копринени ивици по предницата на надиплената му бяла роба. Погледна намръщено Кара и чертите му се изкривиха леко, докато се ровеше в кичура бяла коса, която обгръщаше плешивата му глава.
— Не съм сигурен, господарке.
— Не си сигурен за какво? Че съм права ли?
— Не, не, господарке Кара. Съгласен съм с вас. Нещо не е наред тук.
Вирна пристъпи напред.
— Съгласен си с нея?
Мъжът кимна сериозно.
— Просто не съм сигурен какво може да е.
— Но ти се струва, че нещо не си е на мястото? — предположи Кара.
Той размаха пръст във въздуха.
— Да, точно така. Като в онези сънища, където човек се изгубва, защото всички стаи са разбъркани и не са на обичайното си място.
Кара кимна разсеяно, докато гледаше работниците, които вървяха тихо покрай срещуположната стена. Продължиха по коридора, главите им подскачаха нагоре-надолу, докато оглеждаха стените. Вирна си каза, че й приличат на хрътки, които тършуват в храсталак.