— Ти отговаряш за персонала, който обслужва гробницата — каза Вирна на мъжа. — Ако нещо не си е на мястото, няма ли да разбереш?
Не разбираше как е възможно нещо да не си е на мястото. Предметите и бездруго бяха малко — няколко килима, тук-там по някой стол… Нямаше какво много да се размести.
Дарио изгледа хората си за момент, после се обърна към Кара и Вирна.
— Аз отговарям за всичко, свързано с тази служба. Помещения, храна, дрехи, доставки — такива неща. Ръководя служителите в гробницата. Те са тези, които наистина се грижат за работата тук, долу.
— Каква работа точно? — попита Вирна.
— Ами метене, чистене, забърсване на прах. Коридорите тук, долу, са дълги с километри. Служителите сменят свещите и газта на лампите, поддържат факлите. Понякога някой камък се пропуква, трябва да бъде поправен или сменен. Ковчезите, които не са в стените или в пода, трябва да бъдат поддържани в добро състояние — тук да се излъска металът, там да се почисти ръждата. Дървените пък се мажат с восък, за да не изсъхнат. От време на време има течове, така че външността на ковчезите трябва да бъде внимателно огледана, за да сме сигурни, че не са се навлажнили или хванали мухъл.
— В крайна сметка служителите в гробницата са на подчинение на Господаря Рал. Грижат се за особените му желания, ако има такива. Все пак погребаните тук са негови предци.
— Така беше. Когато Мрачният Рал беше жив, служителите предимно изпълняваха желанията му, свързани с гробницата на баща му. Мрачният Рал нареди да бъдат отрязани езиците на служителите в гробницата. Опасяваше се, че докато са тук, долу, сами, може да говорят лоши неща за мъртвия му баща.
— И какво, ако са го правели? — попита Вирна. — Нима би навредило?
Мъжът сви рамене.
— Съжалявам, но не можех да го попитам. Когато беше жив, тук имаше постоянен поток от нови служители, които заместваха тези, които бяха екзекутирани по различни причини. Не беше здравословно да се намираш близо до този човек, служителите често се оказваха обект на гнева му. Имаше голямо текучество. Мрачният Рал се смили само над моя език, защото работата ми не изискваше да слизам долу често. Аз надзиравах служителите. Налагаше се да контактувам с хора в Двореца и затова трябваше да мога да говоря. Според Мрачния Рал останалите служители нямаха нищо важно за казване и следователно езиците не им трябваха.
— Ти как общуваше с тях? — попита Кара.
Дарио отново докосна устните си, докато гледаше служителите, които бавно се отдалечаваха по коридора.
— Ами те използват знаци. А тъй като слухът им е невредим, аз си говорех нормално. Те живеят в едни и същи помещения и работят заедно, затова почти винаги са сами. Поради тази причина са свикнали със знаците, които са измислили помежду си. Аз не съм толкова добре запознат с уникалния им език, но, общо взето, ги разбирам. Повечето от тях са доста умни. Понякога хората ги смятат за глупави, защото не могат да говорят. В някои отношения те разбират по-добре случващото се в Двореца. Тъй като хората знаят, че те са неми, често даже не се замислят, че чуват чудесно. Тези хора често разбират какво става наоколо много преди мен самия.
Явно тук, долу, съществуваше неподозиран и удивителен малък свят. Вирна беше изумена от това си откритие.
— А какво мислят, че се случва тук, долу?
Дарио поклати глава с угрижен поглед.
— Все още нищо не са довели до вниманието ми.
— Защо? — попита Кара.
— Вероятно от страх. В миналото служителите в гробницата често биваха екзекутирани за най-тривиални неща. И те се научиха, че за да останат живи, най-добре е да бъдат част от фона, колкото е възможно по-незабележими. Изтъкването на проблеми не води до дълголетие. До ден днешен те дори се страхуват да дойдат при мен и да ми кажат разни неща. Веднъж имаше теч, който направи петно на една стена. Те не казаха нито дума, вероятно, защото са се страхували, че ще бъдат осъдени на смърт заради петното, което загрозяваше гробниците на предците на Господаря Рал. Разбрах за петното само защото една вечер отидох да ги посетя в жилищните им помещения, а тях ги нямаше. Намерих ги тук, долу — всички работеха трескаво, за да почистят петното, преди някой да го е забелязал.
— Какъв живот — измърмори Кара под нос.
— Какво правят между другото? — попита Вирна, докато гледаше някои от служителите, които прокарваха ръце по стената, сякаш търсеха пипнешком нещо скрито в гладкия бял мрамор.
— Не съм сигурен — отговори Дарио. — Да ги попитаме.