Малко по-нататък в коридора ги чакаха войници от елитната гвардия. Някои от тях държаха арбалетите си заредени със специалните червени стрели, приготвени им от Натан. На Вирна не й допадаше идеята да се намира в близост до тези зловещи предмети. От смъртоносната им магия я обливаше пот.
Персоналът на криптата, съставен както от жени, така и от мъже, беше събран на купчина и разглеждаше стените и всички пресечки по пътя. Почти целия ден прекараха тук, долу, и Вирна беше уморена. По това време обикновено вече беше в леглото. И сега й се искаше да е под завивките. Според нея нямаше нищо чак толкова неотложно.
Кара не изглеждаше уморена, а напрегната. Тя трескаво искаше да разбере къде е проблемът и за нищо на света нямаше да си тръгне. Вирна щеше да остави всичко на Кара, само че когато потърсиха Дарио Дарая, мъжът, който отговаряше за персонала на криптата, за да го попитат какво може да им каже, той не пренебрегна запитването им, както очакваше Вирна. Оказа се, че той споделя подозренията на Кара, но до този момент не беше споменал за тях пред никого. Той сподели, че служителите му също изпитват известни притеснения.
Вирна вече се бе убедила, че сред огромната маса дворцов персонал служителите в криптата се смятаха за възможно най-низшестоящите. Хората, които обслужваха важни крила на двореца, подценяваха работата долу, в гробницата, и гледаха на нея като на проста, слугинска работа за неми. Служителите в криптата биваха отбягвани и защото прекарваха живота си сред мъртвите и бяха белязани с невидимото петно на суеверието.
Дарио обясни, че подобно отношение ги бе превърнало в стеснителна, затворена в себе си група. Те не се хранеха в общите помещения с другите служители. Стояха изолирани и не споделяха.
Вирна ги загледа как общуват помежду си на техния странен език. Тъй като сами си бяха измислили знаците, никой друг не ги разбираше, освен може би Дарио Дарая.
Колкото и да им се искаше на Вирна и най-вече на Кара да разпитат персонала директно, те бяха принудени да позволят на Дарио да го направи. Самата близост на външен човек, особено на Морещица, хвърляше мълчаливата група в треска и дори в сълзи. Предишният Господар Рал се бе отнасял изключително зле с тях. Много техни близки и приятели бяха изпратени на смърт за минимални провинения. Беше разбираемо да са ужасени от властта.
Вирна предупреди Кара, че ако наистина иска да получи отговори, ще трябва да стои по-назад и да позволи на Дарио да получи отговорите.
Вирна се загледа как Дарио стои в средата и тихо задава въпроси. Хората около него в определени моменти се оживяваха и започваха да сочат насам-натам и да му правят знаци. Дарио кимаше от време на време и внимателно задаваше още въпроси, които възбуждаха още знаци от мълчаливия език на служителите.
Най-накрая Дарио се върна.
— Казват, че в този коридор няма проблем.
Кара заговори през стиснати зъби.
— Тогава…
— Но — прекъсна я Дарио — твърдят, че в съседния коридор той посочи напред вдясно — нещо не е наред.
Кара се втренчи в лицето на мъжа.
— Хайде тогава да погледнем.
Преди Вирна да успее да изправи гръб, Кара вече вървеше с големи крачки към групата от двайсетина души. Вирна си помисли, че част от тях мигом ще припаднат от страх.
— Дарио казва, че според вас нещо не е наред в онзи коридор там. — Кара посочи към пресечката отпред. — Аз също смятам, че нещо не е наред. Затова искам да дойдете и да ми покажете какво ви усъмнява. Извиках ви, защото знам, че вие знаете за това място повече от когото и да било.
Те се смутиха.
Кара изгледа лицата, които я наблюдаваха.
— Когато бях малко момиче, Мрачният Рал дойде вкъщи и залови семейството ми. Подложи майка ми и баща ми на нечовешки мъчения. Държа ме заключена в продължение на години. Изтезаваше ме, за да ме принуди да стана Морещица.
Кара се извърна леко, повдигна червената дреха на кръста си и им показа дълъг белег по страничната част на тялото й и по гърба.
— Той ми стори това. Виждате ли?
Всички се наведоха да огледат белега. Един мъж се протегна и колебливо го докосна. Кара се извърна към него, за да му е по-удобно. После взе ръката на една жена и прокара пръста й по цялата дължина на релефния белег.
— Ето, вижте това — каза тя, след което вдигна ръкавите си и протегна китки напред, за да ги видят. — Останаха от веригите, на които ме провесваше… закачаше за тавана.
Всички се наклониха напред, за да видят. Някои леко докоснаха белезите на китките й.
— Той нараняваше и вас, нали? — Кара знаеше отговора, но въпреки това попита. Когато всички кимнаха, тя каза: — Покажете ми.