Един от мъжете взе ръката на Кара и леко я издърпа по-близо до стената. Той се протегна и с пръста на другата си ръка докосна стената. Обърна се да погледне Кара.
— Продължавай — подкани го тя. — Слушам те.
Мъжът се усмихна на начина, по който се изрази тя, и после пак насочи вниманието си към стената. Започна да проследява някои от сивите жилки. Кара се наведе леко и се намръщи, докато наблюдаваше. Той погледна през рамо. Когато видя, че тя съсредоточено се мръщи, той продължи да проследява сивата плетеница. Повтори го няколко пъти, все на едно и също място, за да накара Кара да обърне внимание.
— Изглежда като лице — тихо промълви Кара учудена.
Мъжът закима енергично. Други също закимаха заедно с него. Всички се радваха мълчаливо. Една жена се протегна и нетърпеливо проследи същата сива извивка. Пръстът й мина по една крива, една дъга. После, също като мъжа, тя докосна центъра на две места. Очи.
Кара се протегна и проследи същото лице в камъка, точно както го направиха и те — прокара пръст по сивите извивки, по устата, носа и след това очите.
Групата в бели роби започна да сумти от радост и да я потупва по гърба. Всички бяха развълнувани, задето са успели да я накарат да види лицето. Вирна нямаше представа накъде ще ги изведе това.
Един мъж от групата махна и след това забърза към едно място, което се намираше малко по-нататък на отсрещната страна на коридора. Той бързо проследи нещо в сивите жилки. Вирна не можеше да го види от мястото, където стоеше, но предполагаше, че вероятно е друго лице. Той се спусна към друго място по коридора и проследи малко лице в камъка, което гледаше към тях. После се втурна към друго място и посочи по-голямо лице.
Вирна започваше да разбира. Тези хора бяха тук, долу, през цялото време. Те бяха научили отделните белези в това, което на пръв поглед изглеждаше като напълно неразличими една от друга плочи бял мрамор. Но за тези хора те не бяха еднакви. За служителите в гробницата, които прекарваха живота си долу, чистейки и полагайки грижи за мястото, тези белези бяха като пътни знаци. Те разпознаваха всеки един от тях.
На лицето на Кара също се изписа разбиране. Тя изглеждаше все по-разтревожена.
— Покажете ми пак какво не е наред — каза тя със сериозен, но тих глас. Развълнувани, че сега Кара схваща какво й казват, хората се спуснаха към онази отсечка на стената, където й показаха първото лице. Застанали пред стената, всички започнаха да движат и двете си ръце напред-назад, към стената, после отдалечавайки се от нея.
След това направиха пауза и цялата група се обърна към Кара да види дали тя разбира. Тя ги наблюдаваше.
След това един от мъжете посочи стената и пространството зад нея с дъгообразно движение, все едно показва нещо на хълм в далечината. Вирна пак се обърка.
Кара се взираше в лицето на стената. Челото й се сбръчка. Внезапно тя придоби ужасно загрижен вид. Вирна, както и Дарио, още бяха в неведение, но сините очи на Кара се оживиха. Изведнъж тя прегърна през кръста двама от мъжете и ги поведе назад към Вирна и Дарио. Върна се и подкара още двама, докато цялата група тръгна да се връща по коридора.
По пътя Кара подбра Вирна и Дарио, накара ги да се обърнат и ги поведе. Всичките мълчаливи служители на гробницата я следваха плътно. Изглеждаха загрижени от тревогата на Кара и в същото време горди от себе си.
Когато се оттеглиха от коридора и минаха зад ъгъла на пресечката, Кара се наведе към Вирна.
— Доведи Натан — каза тя със заповеднически тон. Челото на Вирна се изопна.
— Тази вечер ли трябва да стане? Не мислиш ли, че…
— Доведи го сега — каза Кара с леден и властен глас.
Сините й очи бяха като студен огън. Вирна знаеше, че колкото и мила и състрадателна да бе Кара със служителите, сега не трябваше да й се противоречи. В този момент тя командваше ситуацията. Вирна нямаше представа каква е тази ситуация, но имаше доверие на Морещицата и знаеше, че не е нужно да поставя думата на Кара под съмнение.
Кара щракна с пръсти към мъжете, които чакаха наоколо. Командващият се спусна напред да разбере какво иска тя. Веднага щом дойде, той се приведе към нея, съсредоточен върху това, което щеше да му каже.
— Да, господарке?
— Доведете генерал Тримактук, долу. Кажете му, че е спешно. Кажете му да доведе мъже. Много мъже. Предупредете Морещиците. Искам и те да дойдат тук. Действайте.
Без да попита каквото и да било, мъжът стисна юмрук до сърцето си и бързо се отдалечи.
Вирна стисна ръката на Морещицата.
— Кара, какво става?
— Не съм сигурна.
— Ще вдигнем Двореца в пълна тревога, ще довлечем стотици, ако не и хиляди хора тук, долу — генерал Тримак, елитната гвардия, — и ти не знаеш защо?