— Не казах, че не знам защо. Казах, че не съм сигурна. Мисля, че има лица, гледащи към нас, които не трябва да ни гледат.
Кара се обърна към служителите, които я наблюдаваха.
— Права ли съм?
Служителите на гробницата се разляха в развълнувани, мълчаливи широки усмивки, трогнати, че някой ги разбира и им вярва.
Четирийсета глава
РИЧАРД НАДНИКНА изпод брезентовото платнище, докато каруцата се носеше през покрайнините на лагера на Ордена. Всеки порив на вятъра разклащаше каруцата и той трябваше да задържа брезента. Чудовищният склон изникна над главите им. От толкова близо можеше да види колко огромен е станал. Изглежда, не беше напразна надеждата, че той в крайна сметка стига до Двореца най-отгоре на платото.
След като Ейди използва дарбата си, за да им помогне да минат през бойното поле, пътуването през останалата част от огромния лагер на Императорския орден беше относително безпроблемно. Редовите войници не искаха да предприемат нищо спрямо потенциалната опасност на една малка каруца, придружавана от високопоставен императорски пазач и Сестра. Мъжете почти не им обръщаха внимание, докато минаваха.
Колкото и голям да беше, бунтът се ограничаваше до зрителите на турнира по Джа’Ла. Макар да изглеждаше, че в битката за изхода на играта участват стотици хиляди мъже и да бе настанало огромно, страховито кръвопролитие, вълнението все още не се беше разпростряло из целия лагер. Командният състав беше вещ в потушаването на огнищата на размирици още в зародиш. Колкото и недоволни да бяха от условията, при които живееха, след като видеха каква съдба сполетява тези, които предизвикват смут, мъжете губеха кураж да се включат.
На няколко пъти генерал Мейферт трябваше да си проправи път, като разблъсква цели групи мъже. Веднъж дори преряза гърлото на един мъж, за го накара да се отмести. Ейди помагаше с дарбата си. Повечето войници я вземаха за Сестра на мрака и това слагаше край на много въпроси, преди още да бъдат зададени. На няколко пъти, когато войниците я спираха и разпитваха, търсейки плячка, тя просто гледаше вторачено напред, без да им отговаря. Стреснати от напълно белите очи, които се взираха в тях, те губеха кураж и изчезваха в мрака.
Далеч зад тях на терена за Джа’Ла бунтът бе частично овладян, но тук-там все още се водеха хаотични битки между пияни войници. Императорските гвардейци въобще не се интересуваха от възстановяването на реда — тяхната единствена грижа бе животът на императора.
По болката, която разтърсваше Ничи, Ричард съдеше, че Джаганг още е жив и продължава да я държи под контрол. Това обаче не гарантираше, че не е изпаднал в несвяст. Ричард не можеше да бъде сигурен как ще се развият нещата, дали Джаганг, след като не може да я принуди да се върне, няма да реши да я убие чрез яката. Тогава Ричард не би могъл да направи нищо, за да го спре. Единственото решение беше да махнат яката от врата й, а за да го направят, трябваше да се доберат до Натан в Двореца.
Ричард надзърна изпод брезента и на светлината на факлите отпред забеляза множество огромни ями. От тях излизаха върволици от каруци, натоварени с пръст и камъни. Във въздуха се стелеха облаци прах.
Ричард пак погледна Ничи, която лежеше на пода на каруцата и неистово го стискаше за ръката. Цялото й тяло трепереше. Той знаеше какво е да изпитваш подобна болка. Самият той бе носил яка около врата си. Никой не можеше да каже колко дълго може да издържи човек на нея. Джилиан лежеше от другата страна на Ничи и я държеше за другата ръка. Брус лежеше зад Джилиан и от време на време внимателно надничаше изпод брезента, като държеше меча си в готовност, в случай че им се наложи да се измъкнат от някоя неприятност с бой.
Ричард му имаше почти пълно доверие. Брус неведнъж го бе защитавал с риск за собствения си живот. Ричард знаеше, че не всички войници в Ордена са тук по убеждение — напротив, имаше такива, които биха предпочели да нямат нищо общо с тая паплач. Ричард не познаваше Брус толкова добре, че да знае какво го е накарало да застане на негова страна, но се радваше, че го направи. По някакъв начин това му даваше надежда, че не целият свят е полудял. Все още имаше хора, които ценяха собствения си живот и искаха свобода, за да го живеят както намерят за добре. Дори имаха желание да се борят за това.
Каруцата спря с клатушкане, Ейди се приближи и небрежно опря лакът на страничната табла до Ричард.
— Пристигнахме.
Ричард кимна и после се наведе към Ничи.
— Намираме се при рампата.
Челото й беше сбръчкано в агония. Изглежда се намираше в някакъв далечен свят на страдание. С голямо усилие тя освободи част от натиска върху ръката му и след това пак я стисна, за да му покаже, че го е чула. Независимо от студа, тя плуваше в пот. Очите й бяха затворени през повечето време. Понякога, когато се задъхваше от ужасен прилив на болка, те се отваряха широко.