— Харесва ли ти? — извика някой.
Рейчъл ахна и се обърна по посока на гласа, който отекваше в мрака.
— Кралица Вайълет.
Слабо осветеното от газената лампа лице се ухили в тъмнината. Вайълет беше дошла, за да гледа, да види как гоблините я хващат, да стане свидетел на резултата от делото си.
— Помислих си, че може да ти се прииска да дойдеш и да видиш откъде идват, преди да те разкъсат. Исках да знаеш кой ще си разплати сметките с теб. — Тя направи знак към стената. — Затова го нарисувах така, че да те подмами да дойдеш тук. Направих го точно на мястото, където най-после ще те заловят. — Тя леко се отмести в тъмнината. — Където най-накрая ще свършат с теб.
Рейчъл не си направи труд да попита Вайълет защо е направила подобно нещо. Знаеше отговора. Вайълет я обвиняваше за всичко лошо, случило й се някога. Тя никога не търсеше вината в себе си — хвърляше вината върху други, върху Рейчъл.
— Къде е Шеста?
Вайълет направи пренебрежителен жест.
— Кой знае. Тя не ми се отчита. — Свирепият поглед на Вайълет потъмня като пещерата. — Сега тя е кралица. Вече никой не ме слуша. Правят каквото казва тя. Наричат я кралица. Кралица Шеста.
— А ти?
— Тя ме държи около себе си, за да рисувам за нея. — Вайълет насочи пръст към Рейчъл.
— Вината е твоя. Всичко е заради теб.
Гневното изражение на Вайълет се изкриви в усмивка, от която Рейчъл винаги я побиваха тръпки.
— Но сега ще си платиш за неуважението, за злините ти. Сега ще си платиш. — Усмивката на задоволство. — Така ги направих, че да разкъсат плътта ти от костите. Да те оголят.
Рейчъл преглътна от ужас.
Зачуди се дали ще може да си проправи път покрай самодоволната Вайълет. Но каква полза? Скоро те също щяха да излязат от още по-дълбокия мрак.
Чейс я беше научил никога да не се предава, да се бори за живота си. Тя знаеше, че точно това трябва да направи и сега. Но как? Как можеше да пребори такива същества? Трябваше да измисли нещо.
Тя се огледа. Никъде нямаше тебешир.
Едно пронизително виене я накара да ахне и когато погледна нагоре, видя гоблините да се носят все по-близо, като дим, който плава и се извива на спирали през тъмната пещера. Рейчъл различи острите зъбки, предназначени да разпарят и разкъсват плътта й от костите.
— Искам да кажеш, че съжаляваш. Рейчъл се обърна към Вайълет и запримига.
— Какво?
— Кажи ми, че съжаляваш. Коленичи и кажи на кралицата си, че съжаляваш за предателството спрямо нея. Може би ако го сториш, ще ти помогна.
Вкопчена в последната сламка надежда, Рейчъл бързо коленичи, сведе глава и използва момента да си помисли.
— Съжалявам.
— Съжаляваш… за какво?
— Съжалявам, кралице Вайълет.
— Точно така. Аз съм твоята кралица. Когато Шеста изчезне, аз ще съм кралицата тук. Кралицата! Кажи го!
— Ти си кралицата, кралице Вайълет.
Вайълет се усмихна доволно.
— Добре. Искам да си спомниш това в мига, в който умираш.
Рейчъл вдигна поглед.
— Но ти каза, че ще ми помогнеш.
Смеейки се на себе си, кралица Вайълет се оттегли още по-навътре в мрака.
— Казах само може би. Реших, че не заслужаваш помощта ми. Ти си никой.
Зад нея се приближаваше стържещо ръмжене. Рейчъл си помисли, че би могла да припадне от обзелия я страх.
Тя бръкна в джоба на роклята си и напипа нещо — предметът, който й даде майка й. Тя го извади и се загледа в него на светлината на лампата. Сега тя разбра какво е то. Парче тебешир.
Когато майка й го даде, Рейчъл толкова бързаше да се измъкне от гоблините, че изобщо не обърна внимание какво е.
Майка й спомена, че когато то й потрябва, ще знае какво да направи с него.
Рейчъл пак погледна в мрака. Виждаше тила на Вайълет, докато тя се оттегляше навътре в пещерата, далеч от жестоката смърт, която Рейчъл щеше да понесе.
Рейчъл погледна в другата посока и видя озъбените неща да се носят във въздуха, да се приближават, зейнали широко, с потракващи, остри като игли зъби.
Без да губи нито секунда, тя пристъпи към рисунката, която бе приготвила за нея Вайълет. Опря тебешира в камъка и надраска набързо няколко линии, като направи фигурата позакръглена. Заобли лицето и придаде изпълнено с омраза, намръщено изражение. Тебеширът летеше по камъка, докато тя рисуваше надиплена рокля — точно такава, каквато носеше Вайълет. Накрая, припомняйки си страстите на Вайълет, Рейчъл нарисува корона на главата й и така окончателно промени собствения си образ в нейния.