Натан потърка брадичката си и пак хвърли поглед през рамо, назад по коридора към скупчените фигури в бели роби в далечината.
— Звучи логично. — Той пак се обърна към Кара. — Е, и какво казват?
— Те са неми. Мрачният Рал избираше за служители в криптата само неграмотни хора от провинцията, тоест освен че не говорят, не могат да пишат и четат.
— Искаш да кажеш, че е залавял хора и ги е принуждавал да постъпят на служба?
— Точно така — каза Бердин и се дръпна леко встрани, за да застане до Кара. — По почти същия начин се сдобиваше и с млади жени, които да бъдат обучавани за Морещици.
Кара направи знак по посока на гробницата на Панис Рал.
— Мрачният Рал държеше никой от служителите тук да няма възможност да злослови по адрес на мъртвия му баща, затова отрязваше езиците им.
Натан въздъхна.
— Той беше жесток човек.
— Той беше зъл човек — допълни Кара.
— Несъмнено — кимна Натан.
— Тогава ти как успя да разбереш мнението на тези хора? — обърна се генерал Тримак към Кара. — Нали не могат нито да ти кажат, нито да го напишат.
— Ти самият си служиш със знаци по време на битка, когато хората ти не могат да те чуят. При тях е същото. Използват знаци, които са си измислили през годините, за да комуникират помежду си. С общи усилия успяхме да се разберем.
— Е, кажи му какво мислят те — подкани я Вирна. Цялата тази история й изглеждаше абсурдна, но уликите бяха достатъчно сериозни и тя искаше да знае със сигурност. Откакто стана Прелат, Вирна научи, че независимо от склонността си да има категорично мнение по всеки въпрос, не беше излишно да държи сетивата си отворени. Когато ставаше дума за толкова сериозни въпроси, би било глупаво да не се увери, че в действителност няма проблем. Кара посочи пресечката надолу по коридора.
— Зад онзи завой има едно място, което им се струва подозрително.
— В какъв смисъл? Какво не му е наред? — попита Натан с раздразнение.
— Тук долу всички камъни имат жилки. — Кара се обърна и посочи различни шарки на стената зад нея. — Виждаш ли? Тези хора познават жилките и се ориентират къде се намират по техните уникални шарки.
Натан внимателно огледа жилките.
— Звучи логично. Продължавай.
— В онзи коридор част от мраморната стена е заменена с каменен блок от друго място.
Натан пак я изгледа недоверчиво, все едно участваше в игра, която ни най-малко не му харесваше.
— И откъде се е взел?
— Точно там е въпросът — отвърна Кара. — Те не могат да намерят коридора, от където е дошло парчето. Доколкото разбирам, се опитват да ми кажат, че липсва цял коридор.
— Липсва ли? — Натан въздъхна тежко. Той се почеса по главата, докато се оглеждаше. — Че къде би могъл да се дене цял коридор?
Кара се приведе напред.
— Зад това парче мрамор.
Той се взираше в нея мълчаливо, докато обмисляше казаното.
— Затова искаме да използваш дарбата си и да се опиташ да разбереш дали има някой зад стената — изплю камъчето Вирна.
Безпокойство изкриви чертите на Натан Рал, докато той оглеждаше всички лица, които го наблюдаваха.
— Имаш предвид, да се е скрил някой?
— Именно — кимна Кара.
Натан прокара ръка по тила си и огледа коридора в посока към пресечката.
— Е, колкото и налудничаво да звучи тази теория, поне е достатъчно лесно да се провери. — Той махна с ръка към генерал Тримак, който стоеше до него. — И смятате, че може да има нужда от Елитната гвардия?
Кара сви рамене.
— Зависи от това дали от другата страна на стената ни чака неприятна изненада.
Генералът изглеждаше не само загрижен, но и разтревожен. Той носеше отговорност за охраната на Двореца и на всички в него — и най-вече на Господаря Рал. А той се отнасяше ужасно сериозно към работата си.
Генералът махна с ръка по посока на евентуалната неприятност.
— И вие смятате, че има?
Кара не се изплаши от застрашителния взор на генерала.
— Ничи и Ан изчезнаха някъде тук.
Белегът на бузата на мъжа побеля. Той пъхна палци под ножницата си и се обърна настрани. Един от мъжете му се спусна напред, за да изслуша заповедите му.
— Искам всички да стоите наблизо, но пазете тишина. Офицерът кимна и след това, без да вдига шум, с подтичване се върна при другите, за да предаде заповедта.
— Кой смятате, че може да се крие зад стената? — попита генералът, като гледаше ту едната жена, ту другата.