Натан кимна, докато повдигаше клепача на Ничи, и бързо прецени състоянието й. След това се протегна и постави двете си ръце върху гладката метална яка около врата й. Той затвори очи за момент и челото му се сбръчка от усилието да използва невидимата си сила. Въздухът наоколо зажужа от лека вибрация. След момент неприятното усещане изчезна.
— Съжалявам, Ричард — тихо каза той и най-после се изправи.
— Какво имаш предвид с това „съжалявам“? Тя още е заключена около нея. Трябва да махнеш това нещо, преди да я е убило.
Натан огледа всички мъртви и в небесносините му очи се появи влага. Скръбният му поглед най-после се върна върху Ричард.
— Съжалявам, момчето ми, но не мога да направя нищо.
— Можеш — каза Кара. — Можеш да махнеш яката от нея!
— Ако можех, щях да го направя. — Той поклати глава обезсърчен. — Но не мога. В яката са вплетени и двете страни на дарбата. Аз разполагам само с Адитивната.
Ричард не можеше да приеме този отговор.
— Дворецът усилва способността ти. Ти си Рал. Твоята сила е по-голяма на това място. Имаш повече сила тук. Използвай я!
— Адитивната ми способност действа…, но Субстрактивна въобще не притежавам. Без нея съм безсилен.
— Можеш да опиташ!
Натан постави ръка на рамото на Ричард.
— Вече опитах. Способността ми не е достатъчна. Съжалявам, момчето ми. Боя се, че не мога да направя нищо.
— Но ако не направиш нищо, тя ще умре.
Гледайки в очите на Ричард, Натан кимна.
— Знам.
Генерал Мейферт се появи зад Натан.
— Господарю Рал.
И Натан, и Ричард вдигнаха поглед.
Той се поколеба за момент, гледайки ту единия, ту другия.
— Трябва да направим нещо, преди да изпратят още мъже през тунелите. Не може да се каже колко войници все още се намират долу в другите коридори и помещения и изчакват да се появят и да подновят атаката. Трябва да действаме сега.
— Прочисти тунелите — каза Ричард. Собственият му глас звучеше глухо в ушите му.
— Какво? — попита Натан.
— Първо разчисти коридорите… увери се, че няма повече войници на Ордена тук. След това използвай магьосническия огън. Изпрати го по катакомбите. Катакомбите са територия на мъртвите. Разчисти ги от живите.
Натан кимна.
— Ще се погрижа веднага.
Когато се изправи, стискайки здраво ръката на Ничи, Ричард погледна нагоре към високия магьосник.
— Натан, трябва да има нещо, което можеш да направиш.
— Мога да не позволя на други да се промъкнат.
— Имам предвид за Ничи. Какво можем да направим, за да й помогнем?
От мрачните дълбини на собственото си вътрешно мъчениe Натан погледна надолу към Ричард.
— Стой с нея, Ричард. Бъди с нея, докато си отиде. Не я оставяй сама в последните моменти. Това е всичко, което можеш да направиш сега.
Пелерината му се разпери, докато се обръщаше, и той се втурна след генерал Мейферт.
Четирийсет и четвърта глава
СЕДНАЛА ВЪРХУ ПЕТИТЕ СИ до Ричард, Кара съчувствено постави ръка върху рамото му, докато той стоеше приведен над Ничи.
Самият Ричард се чувстваше мъртъв.
Обгърна Ничи покровителствено, без да може да й предложи истинска закрила — не можеше да я избави от Джаганг.
Събитията, които го доведоха до този момент в живота му, изглежда, го смазаха. Каквото и да правеше, ордите на Императорския орден неотклонно разрушаваха неговия свят. Във фанатизма си те бяха решени да изтрият всички радости от живота, да го лишат от смисъл, да превърнат съществуването в непоносимо нещастие. Отдадени на безсмислената си вяра в идеален, вечен задгробен живот, постигнат чрез жертване на настоящия, последователите на Ордена копнееха да се погрижат всеки, който се осмели да поиска да съществува само заради този живот, да бъде накаран да страда неимоверно в името на това единствено, непоносимо, грешно желание. Ричард ги мразеше. Ненавиждаше ги с цялото си сърце заради всичко, което причиняваха на другите.
Искаше му се да затрие всички тях от света на живота.
Въпреки че почти не реагираше, Ничи стисна ръка около врата му, като че ли искаше да облекчи скръбта му, да му каже, че всичко е наред, че тя скоро ще е във вечен мир, далеч от болката. Макар да знаеше, че тя най-после ще се освободи от ужасните страдания и контрола на Джаганг, Ричард не можеше да понесе мисълта, че тя ще напусне света на живота. В този момент всичко му изглеждаше безполезно. Всичко хубаво в живота методично бе унищожавано от хора, които ревностно вярваха, че тяхната благочестива цел е да убиват всеки, който няма да се подчини на вярванията на Ордена.
Светът беше обхванат от абсолютна лудост.