Ричард кимна, без да е сигурен за какво говори тя, но въпреки това беше много загрижен. Страхуваше се, че Ничи може да не е на себе си заради яката. Наистина не разбираше какво му казва тя, но знаеше, че сега не бе нито моментът, нито мястото да навлиза в подробности. Първо тя трябваше да се възстанови напълно и мислите й да се прояснят.
— Чуваш ли? — попита тя и очите й се затвориха, докато се бореше да остане в съзнание.
Ричард се запита дали не закъсня с махането на яката. Личеше си, че Ничи още не е дошла съвсем на себе си.
— Да, добре. Слушам. Стерилно поле. Разбрах. А сега просто се отпусни, докато те заведем на място, където ще можеш да си починеш. След това ще ми обясниш всичко. Сега си в безопасност.
Ричард стана, докато Кара и Бердин помагаха на Ничи да се изправи.
— Тя има нужда от тихо място, където да си почине — каза им той.
Бердин сложи ръка около кръста на Ничи.
— Ще се погрижа за това, Господарю Рал.
Беше изминало доста време, откакто за последен път някой го бе наричал „Господарю Рал“. Хрумна му, че Натан може би ще се засегне. Пророкът не за пръв път бе служил като Господаря Рал, пазителя на връзката, след което Ричард се връщаше и пак поемаше титлата.
Преди да успее да се замисли, той чу странен шум. Нещо пращеше, може би огън, последва глух удар. Когато насъбралите се наоколо мъже се отдръпнаха, за да сторят път на Ричард и Ничи, той видя към тях да приближава мъж.
Ричард погледна пак и вече не знаеше кого вижда. Изглеждаше като войник от Елитната гвардия, но не беше. Униформата беше някак си неопределена.
Загрижен да помогне на Ричард, генерал Тримак протегна ръка и накара няколко мъже да се отдръпнат, за да може Ричард да мине покрай тях. Ричард обаче беше спрял. Гледаше войника, който се намираше относително близо и си проправяше път през касапницата.
Мъжът нямаше лице.
Първата мисъл, която му мина през главата, бе, че мъжът може да е бил жестоко изгорен и лицето му да се е стопило. Но униформата му беше непокътната и кожата му изобщо не изглеждаше изгорена или на мехури. Напротив, беше гладка и със здрав вид. Освен това той не вървеше като ранен.
Но нямаше лице.
На мястото на очите в гладката му кожа имаше само леки вдлъбнатини, а над тях загатнато чело. Там, където трябваше да е носът, имаше лек вертикален издатък. Уста нямаше. Изглеждаше като изваян от восък, но недовършен. Ръцете му също бяха недовършени. Нямаше отделни пръсти, само палци. Все едно носеше ръкавици с един пръст, направени от плът.
Гледката бе толкова изненадваща, че всяваше мигновен ужас. Един войник от Елитната гвардия, който помагаше на ранен мъж, видя подобието на униформа от Елитната гвардия да се приближава отзад и се надигна. Извърна се леко и вдигна ръка, все едно искаше да помоли мъжа да не идва към него. Мъжът без лице се протегна и докосна ръката на войника.
Лицето и ръцете на войника почерняха и изпукаха, сякаш прекомерната жега моментално препече плътта му и я превърна в почерняла кора. Той дори нямаше време да извика, преди да бъде овъглен до неузнаваемост. След това тупна на земята — звука, който Ричард чу само преди миг. Мъжът без лице придоби по-ясен вид. Носът му се очерта. Вече имаше цепнатина за уста. Като че ли той бе извлякъл чертите на живота, който току-що бе отнел. След миг други войници от Елитната гвардия застанаха пред приближаващата заплаха. Мъжът без лице ги докосна, докато минаваше през отбранителната им линия. Техните лица също се сбръчкаха мигновено в черни, изгорели форми, които вече изобщо не изглеждаха човешки. Те се строполиха безжизнени на земята.
— Звярът — каза Ничи, която стоеше до Ричард и едва се крепеше. Ръката й обгръщаше раменете му. — Звярът — повтори тя, вече по-силно, в случай че не я е чул първия път. — Дарбата ти се върна. Звярът може да те намери.
Генерал Тримак вече водеше половин дузина мъже към новата заплаха. А същата тази заплаха продължи да върви към Ричард, без да я е грижа за мъжете, които се спуснаха да я посрещнат.
Генерал Тримак изрева от усилието, което направи, като замахна мощно с меча си срещу напредващата фигура. Мъжът не направи никакво усилие да избегне удара. Мечът разряза рамото точно до врата и почти го отсече от тялото. Беше рана, която би спряла всеки. Всеки жив. Все още с ръце върху меча, генералът за миг се разложи в сбръчкана, овъглена, напукана и кървяща плът, която започна да се разпада. Генерал Тримак се стовари на пода, без да потрепне или нададе вик. От цялото му тяло можеше да бъде разпозната единствено униформата.