— Добре — рече тя и посочи към писалката, която стоеше в мастилницата в единия край на масата. — Тогава рисувай. Трябва да можеш да нарисуваш елементите от книгата, която току що си прочел. Ако истинската „Книга на преброените сенки“ има подобни елементи, ще имаш предимство в играта.
Ричард понечи да спори с нея, да й каже, че се чувства прекалено уморен, но после се сети за Калан. Умората му тутакси изчезна. Освен това се беше съгласил, че Ничи ще го учи, а той не само ще прави това, което тя му нарежда, но ще дава всичко от себе си.
Тази жена притежаваше изумителни познания, опит и способности. Дори Вирна го дръпна настрана и го посъветва да се вслушва внимателно в думите й, защото в много отношения Ничи е по-умна от всяка друга Сестра.
Ричард придърпа към себе си един лист и топна писалката в мастилото. Приведе се над масата и започна да рисува заклинателни форми от книгата, която стоеше разтворена наблизо.
Един голям проблем, който още не бяха разрешили, беше свързан с магьосническия пясък. Според „Книгата на преброените сенки“, която беше запомнил наизуст, когато настъпеше моментът, заклинателните форми, нужни за отварянето на истинската кутия на Орден, трябваше да бъдат нарисувани върху магьоснически пясък. Без него заклинанията нямаше да проработят.
Ничи вдигна глава от друга книга, която прелистваше.
— В тази има известна информация за Храма на ветровете.
Ричард вдигна очи.
— Така ли?
— Знаеш ли, това, което ме озадачава, е разказът ти за това как си прекосил света на мъртвите, за да стигнеш до Храма.
— Съжалявам, Ничи, но ти разказах всичко, което си спомням.
— Според тази книга и това, което ти си ми разказвал, Храмът на ветровете е бил изпратен в Отвъдния свят. Целта е била да бъде толкова отдалечен, че никой да не може да стигне до него.
— Обаче беше точно там, където трябваше да бъде, когато условията за това бяха налице. И аз влязох в него.
Тя кимна разсеяно, като продължаваше да чете и да се разхожда напред-назад. Накрая отново спря. Изглеждаше неспокойна.
— Въпреки това няма логика. Не е възможно да се отиде от тук до там през света на мъртвите. Това е все едно да прекосиш океан. Все едно да вървиш по брега и да стъпиш на остров, който е от другата страна на света, без да се налага да пътуваш по водата.
— Може би Храмът на ветровете всъщност не е чак толкова далеч в Подземния свят. Може пък островът да не е от другата страна на хоризонта, а съвсем близо до брега.
Ничи поклати глава.
— Не и според тази книга. Навсякъде се твърди, че за да бъде запазен Храмът, са го изпратили в Подземния свят.
— Господарю Рал — провикна се Кара от вратата.
Ричард отново се прозя.
— Какво има, Кара?
— С мен има едни хора, които трябва да те видят.
Въпреки че много се нуждаеше от почивка, Ричард не можеше да не й обърне внимание. Трябваше да научи всичко, ако искаше да си върне Калан.
— Изглежда важно — добави Кара, щом видя, че той се колебае.
— Е, добре, нека влязат.
Кара въведе в стаята група от шест души, облечени в чисти бели роби. В библиотеката беше сумрачно и фигурите в бели роби засияха като добри духове. Спряха от другата страна на тежката махагонова маса. Ричард имаше чувството, че изпитват ужас от него.
— Тези хора са от персонала на криптата — представи ги Кара.
— От персонала на криптата ли?
— Да, Господарю Рал. Те се грижат за гробниците и прочие.
Ричард се вгледа отново в лицата им. Те извърнаха очи и се загледаха в пода, продължавайки да мълчат.
— Да, помня, че съм виждал някои от вас, когато се върнах и когато се сражавахме там, долу, с войниците на Императорския орден.
Не можеше да си представи ужасната бъркотия, която е трябвало да бъде почистена. Беше наредил телата на войниците от Ордена да бъдат хвърлени от платото. Имаха по-важни неща, за които да се безпокоят, отколкото да се грижат за труповете на убийци.
Хората закимаха.
— Какво искате да ми кажете?
Кара махна с ръка.
— Господарю Рал, те са неми.
Ричард посочи с писалката, която държеше в ръката си.
— Всичките ли?
Шестимата закимаха едновременно.
— Мрачният Рал е отрязал езиците на всички в криптата, за да не могат да говорят лоши неща за мъртвия му баща.
Ричард въздъхна, след като чу за това ужасно деяние.
— Съжалявам, че са постъпили толкова лошо с вас. Ако ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че споделям чувствата ви към този човек.
Кара се усмихна и погледна шестимата.
— Разказах им за вашата заслуга за смъртта му.
Шестимата леко се усмихнаха и отново закимаха.
— И така, за какво става дума? Можете ли да ми обясните по някакъв начин за какво се касае? — обърна се той към групата.