Един от тях протегна ръка и внимателно постави върху масата сгъната чисто бяла кърпа и я побутна към Ричард.
Когато протегна ръка към нея, една капка мастило от писалката му капна върху белия плат.
— Съжалявам — смотолеви той и остави писалката настрана. Придърпа кърпата към себе си и вдигна очи към шестимата.
— И така, какво е това?
Когато те не направиха опит да обяснят, той погледна към Кара. Тя само сви рамене.
— Настояха да ви видят.
Един от тях даде знак с опрени една в друга длани като че ли бяха книга, която трябва да бъде отворена, а после повтори жеста.
— Искате да я отворя ли?
Шестимата закимаха.
Ричард внимателно започна да разгръща кърпата. Ничи, която стоеше наблизо, се наведе, за да наблюдава.
Когато Ричард отгърна и последната гънка, по средата се видя зрънце бял пясък. Той рязко вдигна глава.
— Откъде взехте това?
И шестимата посочиха надолу.
— Добри духове — прошепна Ничи.
— Какво? — попита Кара и се наведе напред, за да види самотното зрънце бял пясък в центъра на кърпата. — Какво е това?
Ричард погледна към Морещицата.
— Магьоснически пясък.
Тези хора работеха в криптата, така че явно го бяха намерили долу.
— Можете ли да ми покажете къде точно попаднахте на него?
Шестимата закимаха енергично с глави.
Ричард внимателно сгъна кърпата около песъчинката. Докато правеше това, забеляза, че там, където върху сгънатата кърпа бе капнало мастилото, при разгърнатото й положение са се появили две идентични симетрични петна. Ричард ги загледа, замислен.
— Да тръгваме — каза накрая той и напъха кърпата в джоба си. — Заведете ме.
Четирийсет и осма глава
РИЧАРД ПРЕКРАЧИ ПРАГА НА ГРОБНИЦАТА на Панис Рал. Хората от криптата останаха да чакат отвън в коридора. Настояха Ричард първо да влезе вътре сам. В края на краищата това беше гробницата на дядо му. Тези хора живееха и умираха по правилата на непонятния протокол, наложен от предишния Господар Рал.
Но Ричард запазваше уважението си за онези, които го заслужават. Панис Рал беше тиран и завоевател. Той може би не беше успял да направи толкова много злини, колкото сина си, Мрачния Рал, но не, защото не беше опитвал.
По време на войната, започната от Панис Рал срещу съседните земи, именно Зед, в качеството си на Пръв магьосник, се беше изправил срещу него и бе защитил своите, съумявайки да убие Панис Рал и да издигне границите, които доскоро ограждаха Д’Хара.
Ричард си спомни как малко след като Мрачният Рал отвори кутията на Орден и беше завладян от нейната сила, Зед получи информация, че криптата на Панис Рал се разтапя. Зед взе мерки да се ограничи процесът и да не обхване и останалата част на Двореца.
Оттогава насам преградата от бял камък, запечатала входа на гробницата, се беше разтопила и цялото помещение бе започнало да се руши. Стените се бяха разкривили, а плочите от розов гранит се бяха показали от леглата си. В коридора бяха зейнали пукнатини, породени от деформацията на стаята. Ако този процес не бъдеше спрян, имаше вероятност стените да продължат да се изкривяват и цялото помещение да рухне.
Ричард се огледа, изучавайки внимателно всеки детайл, докато прекосяваше залата. Светлината на петдесет и седем факли се отразяваше от инкрустирания със злато ковчег на дядо му, поставен върху пиедестал, и той сякаш плуваше над пода от бял мрамор. Не само върху ковчега, но и навсякъде по гранитните стени на помещението имаше изписани думи.
— Мразя розовото — прошепна като че ли на себе си Ничи, докато оглеждаше гладките стени от розов гранит и сводестия таван.
— Имаш ли някаква представа защо стените се топят? — попита я Ричард, докато тя обикаляше бавно стаята и внимателно оглеждаше всичко.
— Точно това ме плаши — отвърна Ничи.
— Моля? — попита Ричард, докато четеше думите, издълбани нависоко Д’харански в гранитните стени.
— Вирна твърди, че след като съм пристигнала в Двореца, малко преди да бъда заловена, съм дошла тук с Ан. Казала съм й, че знам защо стените се топят.
Ричард я погледна през рамо.
— И защо се топят?
Ничи изглеждаше странно объркана и разтревожена.
— Не знам. Не си спомням.
— Не си спомняш… какво?
— Защо съм идвала тук и защо стените се топят. Попитах Вирна дали не съм дала някакво обяснение — не си спомня.
Ричард прокара пръст по ковчега на дядо си.
— Лавинен огън.
Ничи го изгледа още по-разтревожена.
— Наистина ли мислиш, че това е причината?
— Ти не си спомняш нищо, нали?