— Да, така е. Може би е време да попитаме хората от криптата къде са намерили зрънцето, което държиш в джоба си.
Увлечен във вихъра на случващото се, Ричард почти беше забравил първоначалната причина, довела ги в гробницата.
Той даде знак на Кара да доведе шестимата служители от криптата. Ричард изчака групата да се събере. Всички го гледаха в очакване.
— Всички вие ми направихте голяма услуга, като намерихте това зрънце пясък. Благодаря ви, че сте били толкова наблюдателни.
По начина, по който доволно се усмихнаха, Ричард предположи, че досега никой Господар Рал не им е благодарил така.
Той постави внимателно ръка върху рамото на единствената жена сред тях.
— Можеш ли да ми покажеш къде намерихте зрънцето пясък, което ми донесохте?
Тя погледна към другите, а после коленичи пред златния ковчег по средата на стаята. Посочи пода при единия ъгъл на ковчега и повика с пръст Ричард да се приближи.
Той коленичи до нея и надникна под ковчега. Жената посочи нагоре към един ъгъл от дъното на ковчега, в който имаше процеп.
Ричард почука с опакото на ръката си по посоченото място и оттам се посипа пясък. Малките зрънца заподскачаха по пода от бял мрамор.
Ричард рязко се изправи и погледна стреснато Ничи.
— Донеси ми брадвата си — обърна се той към един от стражите, който охраняваше коридора пред стаята.
Човекът бързо показа главата си през разтопения отвор и дотича да изпълни нареждането. Ричард пъхна острия като бръснач край в тесния процеп между капака и останалата част на ковчега. Натисна и напъна дръжката. Капакът леко се повдигна. С помощта на Ничи и останалите повдигнаха плочата и я оставиха настрана.
Ковчегът беше пълен до горе с магьоснически пясък.
Ричард остана за момент загледан в него. Светлината на факлите се отразяваше в песъчинките, които заблестяха.
В пясъка беше заровено тялото на дядото на Ричард — Панис Рал.
— Сега знам защо това място се разтапя — каза Ничи. — Това е реакция на Субстрактивната магия, която е била използвана за отварянето на една от кутиите на Орден в Градината на живота. — С връхчето на пръста си Ничи внимателно бутна няколко разпилени зрънца пясък обратно в ковчега. — Това е било най-безопасното място, което Мрачният Рал е могъл да намери, за да запази магьосническия пясък, в случай че му потрябва още. Умрял е, преди да се възползва от това количество. Но пясъкът все още е горещ от реакцията на Субстрактивната магия. Затова стаята е започнала да се разтапя. Просто мястото не е подходящо да бъде съхранявана тази субстанция.
— Не ми казвай, че Градината на живота е била построена специално за съхранението на такива неща.
Ничи примигва учудена като че ли беше казал, че водата е мокра.
— Разбира се, че е така.
— В такъв случай трябва да занесем пясъка в Градината на живота.
Ничи кимна.
— Вирна и Сестрите ще се погрижат. — Ничи го стисна за ръката.
— Сега, след като разполагаме с магьоснически пясък, върху който да рисуваме заклинанията, трябва да се върнем към нашите занимания. Подозирам, че не ни е останало много време.
— Нямам нищо против. Да вървим.
Четирийсет и девета глава
— HE ЧУВСТВАМ НИЩО — каза Ричард.
Седнал с кръстосани крака върху парче бял камък в центъра на кръг от стъкло, който опасваше магьосническия пясък, той погледна Ничи, която стоеше зад него, скръстила ръце, и го наблюдаваше как рисува заклинанията.
— Не е нужно да чувстваш нещо. Ти правиш заклинания, не е някакъв чувствен акт.
— О, пък аз си мислех, че… Не знам.
— Че ще ти се завие свят ли?
— Не. Мислех, че ще почувствам някаква връзка с дарбата ми, някакво нервна възбуда, знам ли.
Сините й очи бавно огледаха последните компоненти.
— Някои хора обичат да прибавят емоционални елементи, когато рисуват заклинателни форми, защото им харесва да усещат как сърцето им започва да бие по-бързо, как стомахът им се свива или по кожата им полазват тръпки… нещо такова… обаче това не е задължително. Мислят си, че трябва да стенат и да им се вие свят, когато правят такива неща.
Тя го погледна, повдигайки закачливо едната си вежда.
— Ако искаш, мога да ти покажа как. Това може да разнообрази малко дългата нощ.
Ричард разбираше, че се опитва да го научи на нещо, свързано със същността на това, което той върши, като го накара да се почувства глупаво, че с остатъците от предразсъдъците си пречи на желанието й да му внуши, че това е една прецизна методология. Зед използваше същия подход, когато искаше да му предаде урок, който той трябваше трайно да запомни и да не го забрави, както се случваше често при недостатъчна концентрация от негова страна.