— Макар да не е единственият начин, това би гарантирало успех. Слушай какво ти казва Сестрата.
— Така и правя. След като тя ще отвори кутията, като аз, разбира се, ще съм в съзнанието й, всеки погрешен ход би бил смъртоносен. Ако Пазителят я пипне, не я чака благоприятна съдба. Предполагам, че затова предпочита да го направи в Градината на живота вместо тук.
Шеста впи пронизващия си поглед в Дженсън.
— Използвай я. Тя е сестра на Ричард Рал. Малко по малко всичко се обръща срещу него. Вкарването й в схемата ще помогне.
Джаганг насочи черните си очи към Дженсън.
— Защо мислиш съм я довел?
— Реших, че си отмъщаваш — сви рамене Шеста.
— Искам да сложа край на съпротивата срещу Ордена. Ако исках да си отмъстя чрез нея, вече да е в палатките за изтезания, удавена в собствените си крясъци. Тя ще е по-полезна за Ордена по други начини. Целта ми е Братството най-сетне да застане начело на човечеството.
— Без моя дял от него — прекъсна го Шеста с убийствен блясък в очите.
Джаганг се усмихна снизходително.
— Ти не си лакома, Шеста. Желанието ти е доста скромно. Можеш да правиш с малката частица от света, каквото си пожелаеш, разбира се, под контрола на Ордена.
— Разбира се.
— Ако животът на сестра му не го трогне, можеш да споменеш и моето име. Кажи му, че с удоволствие ще пусна огъня да го залее.
Джаганг явно се оживи от идеята.
— Добра идея. Оказа се надежден партньор, Шеста.
— Кралица Шеста, ако нямаш против.
Джаганг сви рамене.
— Ни най-малко. Доволен съм да ти дам полагащото ти се, кралице Шеста.
Петдесет и първа глава
СЕДНАЛА В МРАКА, облегната на стената, Рейчъл чу шум пред вратата на килията и вдигна глава. Понадигна се, наострила уши. Стори й се, че чува далечни стъпки. Отпусна се обратно и опря гръб о студената стена. Сигурно е Шеста, идваше да я вземе и да я заведе в пещерата, та да продължат с ужасните рисунки, предназначени да предизвикват болка. В каменната килия без никакви мебели нямаше къде да се скрие.
Рейчъл не знаеше какво ще прави, когато Шеста я принуди да рисува ужасни неща, с които да наранява хората. Не искаше да го прави, не искаше да причинява болка на невинни хора, но знаеше, че вещицата си има начини да я накара. Рейчъл се страхуваше от Шеста, знаеше, че може да пострада.
Нямаше по-ужасно чувство на света от това да си сам с човек, който иска да те нарани, а ти да си наясно, че не можеш да му попречиш по никакъв начин.
Очите й се насълзиха само при мисълта какво би могла да й стори Шеста. Изтри сълзите си и се опита да измисли нещо, каквото и да е, за да облекчи положението си.
Мина доста време, откакто Шеста беше при нея за последно. Всъщност изобщо не беше ясно дали това е Шеста, може пък някой от тъмничарите да й носи храна. Двама-трима от тях й бяха познати още от времето на кралица Милена. Рейчъл не им знаеше имената, но си спомняше, че ги е виждала преди.
Повечето обаче не познаваше. Бяха войници от Императорския орден. Старите тъмничари никога не се бяха държали с нея грубо нарочно, но тези новите бяха друга работа. Приличаха на диваци. При всеки техен поглед тя знаеше точно какви ужасни неща си представят, че ще й причинят. Тези грубияни не се страхуваха от никого… освен може би от Шеста. Гледаха да не й са пречкат. Тя сякаш не ги забелязваше, беше сигурна, че ще се отстранят от пътя й.
Тези мъже я хвърляха в див ужас, който попиваше до мозъка на костите й. Рейчъл се притесняваше да не я завардят някой път насаме, без Шеста да е наблизо. Макар че мисълта да пострада от ръката на вещицата не беше по-успокояваща.
Рейчъл мразеше да изпитва страх още от времето, когато кралица Милена беше жива. Всъщност бе прекарала в страх почти целия си живот. И почти непрекъснато бе изпитвала глад.
Но сега беше различно. Беше по-лошо — а преди не си бе представяла, че може да й се случи нещо по-лошо.
Заслуша се внимателно в приближаващите стъпки. По звука разбра, че идва жена, а не мъж — стъпваше някак по-леко.
Което означаваше, че е Шеста. Което означаваше, че е дошъл денят, от който я побиваха тръпки. Шеста й обеща, че когато се върне, ще накара Рейчъл да рисува.
Ключалката прещрака при завъртането на ключа. Рейчъл се прилепи до стената, искаше й се да побегне, но знаеше, че няма къде да отиде. Тежката желязна врата проскърца и се отвори. В каменния затвор на момичето нахлу светлина.
Вътре се плъзна фигура с фенер в ръка. Рейчъл примигна, когато я видя да се усмихва. Беше майка й. Рейчъл се втурна към нея. По бузите й мигом се затъркаляха сълзи. Притисна се към жената и обви ръце около кръста й. Усети успокояващата й прегръдка. Рейчъл зарида от радост за неочакваната топлота.