— Какво искаш? — попита делово Ричард.
Очите на мъжа погледът на Джаганг — се преместиха за кратко върху Ричард, после се върнаха към Ничи.
— Е, скъпа — заговори с дълбок глас, — виждам, че отново успя да ме предадеш.
Изражението на Ничи остана безразлично.
— Каза, че искаш да се срещнеш с мен — насили се да запази спокоен тон Ричард. — Какво е толкова важно? — Надменният поглед отново се плъзна към Ричард.
— Не толкова за мен, а за теб, момче.
— Добре — сви рамене Ричард, — за мен.
— Важни ли са за теб всички тези хора отзад?
— Знаеш, че са важни. И какво от това?
— Смятам да ти дам шанс да го докажеш. Слушай внимателно, защото не съм в настроение да си разменяме обиди.
На Ричард му се прищя да попита младежа, тоест Джаганг, да не би да има проблем със съня, но сдържа сарказма си. Тук бяха с определена цел.
— Добре тогава, какво е предложението ти?
Мъжът вдигна ръка — доста несигурно според Ричард — и посочи издигащия се зад гърба им Дворец.
— Там, вътре, хиляди очакват съдбата си. Сега тя е изцяло в твоите ръце.
— Затова ме наричат Господаря Рал.
— Е, Господарю Рал, докато ти отговаряш само за себе си, аз представлявам общата мъдрост на всички люде на Ордена.
— Обща мъдрост ли? — отново преглътна подигравателната си забележка Ричард.
— Тя ръководи нашите хора. Понеже сме много, заедно сме по-мъдри.
— Ами — сведе поглед и зачопли нокътя си Ричард, — вече съм се изправял срещу сборната мъдрост на твоя отбор по Джа’Ла и я победих по всички показатели.
Мъжът пристъпи леко напред, готов да нападне. Ричард не помръдна, вдигна най-после глава и впи поглед право в очите на Джаганг, като скръсти ръце. Мъжът се поколеба.
— Бил си ти?
Ричард кимна.
— Предложението ти?
— Когато проникнем там, а това е сигурно, мъже като този млад войник, гордостта на Стария свят, дошла да сломи езичниците от Новия свят, ще бъдат пуснати да вилнеят на свобода в Двореца. Можеш да си представиш какво ще сторят такива мъже на префинените обитатели там.
— Вече знам как гордостта на Ордена се отнася с невинни хора. Вече съм виждал резултата на общата им мъдрост. Няма нужда да си представям.
— Е, ако искаш това да се повтори и тук, само че десетократно по-лошо, понеже са разгневени от ината и липсата на уважение от ваша страна, от това, че е трябвало сами да си построят път до горе, значи си наясно. Те ще дойдат, ще влязат и ще отмъстят за всичко, което сте сторили на хората в родината им.
— Това вече го знам — отвърна Ричард. — Повече от очевидно е.
— И би ли желал да спестиш това страдание на хората си?
— Знаеш, че да.
Мъжът се поизправи и на лицето му се появи усмивката на Джаганг.
— А знаеш ли какво направих със сестра ти Дженсън?
Ричард примига изненадано.
— Какво?
— Дженсън е моя пленница. Бая е хубавка. Върнаха я след наше посещение на едно гробище в Бандакар да отдадем почит на мъртвите.
Ричард все по-малко разбираше за какво говори Джаганг.
— Какви мъртви?
— Как какви, Натан Рал, разбира се.
Ричард присви очи и с усилие си спомни онзи гробар.
— Добри духове! — прошепна едва чуто той.
— Та докато отдавали почит на Натан Рал, моите хора попаднали на извънредно интересни книги. Специално за едната знам, че си чувал. „Книгата на преброените сенки“. — Ричард го погледна ядно, но не отговори. — Та както добре знаеш, такива книги има пет. Всъщност три са у мен. Добрите Сестри са ми казали, че ти си запомнил наизуст една. Не знам къде е петата, може да е къде ли не. Работата е там, че това няма никакво значение. „Книгата на преброените сенки“, която попадна у мен заедно с красивата ти малка сестричка и няколко нейни дружки, не е копие.
— Не е копие? Какво е тогава? — попита Ричард, сякаш не разбира.
— Оригиналът — отвърна дълбокият глас на Джаганг, очевидно доста развеселен. — И понеже това е оригиналът, няма нужда да мисля коя е оригинал и кои четирите копия. Това вече не ме интересува, понеже имам оригинала.