Огледа Градината на живота. Искаше да види нещо красиво, преди да се изправи пред света на мъртвите. После седна с кръстосани крака и отпусна длани върху коленете. Очите му бавно се затвориха. Започна да диша дълбоко. Това бе последният му шанс да спре. Само след миг щеше да е прекалено късно да промени хода на събитията.
— Ела при мен — прошепна на високо Д’харански.
Последва миг мъртвешка тишина, в която чуваше единствено тихото пукане на наредените около магьосническия пясък факли, после внезапно въздухът се разтресе от мощен рев. Земята потрепери. От центъра на блестящия бял пясък, центъра на магическите форми, подобно на пушек започна да се издига бяла фигура. Къдреше се в спирала около собствената си ос и постепенно израстваше през пясъка, сякаш сама себе си изтегляше от магията. Растеше и се проточваше сякаш безкрайно нагоре, като разкъсваше магьосническия пясък под себе си и така позволяваше на чернотата на смъртта да разлее пустош в света на живота. Ричард следеше изкачването на бялата форма от сърцевината на тази пустош, която постепенно се превърна в облечена в бяла роба фигура.
Фигурата разтвори ръце, както цвете се отваря към света на живота и светлината и прозрачните роби се проточиха като завеси. Носеше се във въздуха, увиснала над черната празнота в белия пясък. Ричард се изправи пред нея.
— Благодаря ти, че дойде, Дена.
На лицето й се изписа красива, лъчезарна и същевременно неясно тъжна усмивка. Ричард не отделяше поглед от този дух, който се пресегна и го погали по бузата. Най-нежното докосване, познал някога. То му казваше, че с нея ще е в безопасност…, ако това бе изобщо възможно в света на мъртвите.
В сенките на дърветата, където Ричард я бе помолил да чака, Ничи наблюдаваше с почуда застаналия пред меката светлина на ефирната фигура Ричард. Пред него бе болезнено красиво същество, дух, от който се излъчваше тиха чистота и възвишеност. Ничи усети как по лицето й се стичат сълзи при вида на истински добър дух. Изпълваше я радост и същевременно сковаващ страх за Ричард, заради мястото, където този дух щеше да го отведе.
Светещата фигура обгърна покровителствено ръка около Ричард и го отдели от света на живота. Ничи пристъпи в светлината на факлите. Потни капчици избиха по челото й, докато гледаше как бялата спирала постепенно потъва в тъмнината със своя повереник.
— Лек път, приятелю — прошепна Ничи, — лек път.
И тогава, преди отворът да се затвори напълно, преди пясъкът да се заглади, над него се появи тъмна фигура. Съществото се изви на тясна фуния и ги последва в тъмнината. Дарбата на Ричард го бе привлякла и сега то го последва надолу в своето царство.
Петдесет и четвърта глава
КАЛАН ХВЪРЛИ ОЩЕ СЪЧКИ В ОГЪНЯ. Искри се разхвърчаха нагоре, сякаш нетърпеливи да последват последните оранжево-червени отблясъци, които едва се виждаха през голите клони на западния небосклон. Стопли длани на разгорелия се огън, разтърка ръцете по-нагоре и потрепери. Нощта бе студена. Имаха малко вещи и им се полагаше по едно одеяло. Тя поне имаше и наметало. Спането на студената земя предвещаваше неприятна безсънна нощ. Смърчови клонки поне имаше в изобилие и тя насече достатъчно за постеля. Макар да бе гъста, гората едва ли щеше да ги подслони от вятър, но предвид, че в тази ясна нощ не се долавяше дори повей, поне нямаше да им се наложи да си правят заслон. Калан искаше само да хапне нещо и да заспи. Преди да накладат огъня, тя бе успяла да заложи няколко примки с надеждата да улови някой заек, ако не за вечеря, то за сутринта, преди да потеглят. Самюъл събра достатъчно съчки за цяла нощ, после запали и огъня. След това отиде до близкия ручей, за да донесе вода. Калан беше смъртно изтощена и гладна. Храната от лагера на Императорския орден вече привършваше — не че често бяха спирали да ядат или почиват. Ако не хванеха заек, отново щяха да са на питки и сушено месо. И това бе нещо. Само дето и от тях не оставаше много.