Самюъл не искаше да спират да търсят още храна. Изглежда, трескаво бързаше да стигне някъде. В дисагите намериха и няколко монети, но вместо да се промъкнат в някой от близките градове за още провизии, Самюъл настоя на всяка цена да избягват хората. Убеден бе, че войници на Императорския орден ще ги преследват. Предвид колко много я мразеше Джаганг и колко държеше да й отмъсти, Калан не можеше да спори със Самюъл. Нищо чудно войниците да бяха по петите им.
Тази мисъл добави ново неприятно усещане към студа. Когато питаше Самюъл къде отиват, отговорите му бяха неясни, само посочваше нейде на юг-югозапад. Уверяваше я, че отиват някъде, където ще бъдат в безопасност. Доста странен спътник беше. Говореше малко по време на езда и дори още по-малко в лагера. При спиране рядко се отдалечаваше много. Сигурно го правеше, за да я защити, да бъде в безопасност, но понякога се питаше дали той просто не бди над обещаната награда. Макар да бе ясно, че е дошъл в лагера на Ордена, за да я спаси, той отказваше да сподели причините за това.
Веднъж, когато тя настоя, той отвърна, че искал да й помогне. На пръв поглед звучеше като израз на добри чувства, но той така и не обясни откъде я познава или как е разбрал, че е в плен. От начина, по който я поглеждаше, когато мислеше, че не го вижда, й се струваше, че е просто стеснителен. Най-често ако тя настояваше за нещо, той просто свеждаше глава и свиваше рамене. Понякога имаше чувството, че го измъчва с всички тези въпроси, така че млъкваше и го оставяше на мира. Едва тогава той се поотпускаше. При все това всички липсващи отговори я плашеха. Независимо от всичко, което бе сторил и как й беше помагал на всяка крачка, тя му нямаше доверие. Не й харесваше, че отказва да отговаря на толкова прости въпроси толкова важни въпроси. Понеже огромна част от собствения й живот бе загадка, тя бе особено чувствителна към въпроси, на които нямаше отговор. Знаеше също и че Самюъл е запленен от нея. Често сякаш нямаше търпение да й угоди. Режеше парчета месо и й ги подаваше едно по едно, докато тя не му кажеше да спре, защото е сита, а и той също трябва да се храни. Друг път обаче, изцяло обсебен от собствения си глад, забравяше да й предложи дори и хапка, докато сама не си поиска. Понякога погледът й срещаше онези загадъчни златисти очи. В такива моменти й се струваше, че вижда лукавото лице на крадец. Докато спеше, се опитваше да не отделя ръка от дръжката на ножа. Друг път, когато тя се опитваше да задава въпроси, той изглеждаше прекалено срамежлив дори да я погледне, а още по-малко да отговори, после се привеждаше към огъня, сякаш с надеждата да стане невидим. В повечето време едва успяваше да изкопчи едно „да“ или „не“. Все пак тази затвореност не изглежда да произтичаше от жестокост, арогантност или безразличие. Накрая, при условие че бе толкова трудно да го накара да говори, а отговорите с нищо не й помагаха, Калан просто се отказа. Човекът бе или болезнено свенлив, или криеше нещо. В тези периоди на продължително мълчание мислите на Калан се насочваха към Ричард. Питаше се дали е жив. Боеше се, че знае отговора, но отказваше да приеме смъртта му. Все още с изумление си припомняше как използваше оръжието, как се движеше острието, как се движеше самият той. Толкова много бе направил, за да й помогне да избяга. Страхуваше се, че може би е платил за това най-високата цена. Унесена в мисли за Ричард, Калан почувства да я полазват тръпки, които не бяха от студа. Странна нощ беше тази. Нещо не беше както трябва, усещаше се някаква празнота. Светът сякаш се бе превърнал в още по-самотно място. Точно това не й даваше мира непрестанната, глождеща празнота, която чувстваше, ужасната самота да бъде изолирана от целия останал свят. Липсваше част от живота й, но не знаеше каква. Не знаеше дори коя е самата тя, като се изключи името Калан Амнел и че е Майката Изповедник. Когато попита Самюъл какво е Изповедник, той я изгледа за момент, а после просто сви рамене. Повече от очевидно бе, че знае, но не иска да й каже. Калан се чувстваше откъсната не само от света, но и от самата себе си. Искаше си живота обратно. На отслабващата светлина тя отиде при изтощения кон, който хрупаше туфите висока трева. Нямаше четка да го среши, така че само започна да го гали с ръка, за да го почисти колкото може и да провери за някакви наранявания. С пръсти отстрани засъхналите буци кал от краката, а после и от корема. Конят извърна глава назад да я наблюдава. Харесваше му нежното й докосване, грижите й. Това животно бе отглеждано от мъже, които сами не бяха много повече от животни, и не беше свикнало да се отнасят с него с грижа и уважение, така че умееше да цени и двете. След като Калан изчопли копитата му, го почеса хубаво зад ушите, той изцвили тихо и притисна глава до нейната. Калан се усмихна и го почеса още малко, от което му стана приятно. Големите му очи се затвориха и той се потопи в това нежно внимание. Калан чувстваше коня по-близък, отколкото Самюъл. За него конят си бе просто кон. Трябваше да бърза и конят бе средство за придвижване. Калан не беше сигурна дали всъщност иска да отиде някъде конкретно или просто държи да увеличи максимално разстоянието между тях и Императорския орден. Тъй като поддържаше постоянен курс, тя сметна, че очевидно има някаква крайна точка. Ако наистина бе така, явно имаше и причина да бърза да стигне там. Но защо просто не й кажеше къде отиват? Продължи да чеше коня зад ушите, животното притисна глава още по-силно, за да покаже доволството си. Калан се усмихна от лекото побутване, с което я подканваше да не спира. Усещаше как се влюбва в нея. Запита се дали е по-малко мила със Самюъл. Не искаше да е излишно студена към него, но при условие че той не бе никак откровен, тя реши да се довери на инстинкта си и да се държи съвсем делово.