— Това и преди си ми казвал. Ако ще продължавам да се движа с теб…
— Трябва! Трябва да дойдеш с мен! Моля те! — Калан се изненада от тази бурна реакция. Беше облещил очи и изглеждаше истински паникьосан.
— Защо?
— Защото ще отидем на сигурно място.
— Може би и сама мога да стигна.
— Но аз мога да те заведа при някого, който ще ти помогне да си възвърнеш паметта.
Успя да привлече вниманието й. Тя се поизправи.
— Кой?
— Приятел.
— Откъде да знам, че не лъжеш?
Самюъл погледна лъскавото оръжие в скута си. Прокара с обожание пръсти по извивките.
— Аз съм Търсачът на истината. На теб ти е направена магия, която е отнела паметта ти. Имам приятел, който може да ти помогне да си върнеш миналото.
Сърцето на Калан заби лудо при неочакваната възможност да си възвърне паметта. Внезапно всичките й въпроси избледняха. Самюъл не бе споменавал, че е Търсачът на истината. Тя не знаеше какво е това, но бе видяла думата „Истина“, оплетена със златна нишка върху сребърната ножница. Странно име за човек, който с такова нежелание дава и най-малката информация.
— Кога ще се срещна с този човек?
— Скоро.
— Откъде знаеш?
Самюъл вдигна поглед. Жълтите му зеници се взираха в нея и блестяха като факли в мрака.
— Чувствам я. Ако искаш да си върнеш миналото, трябва да останеш.
Калан се замисли за Ричард и странните изрисувани по главата и тялото му символи. Ето това минало я интересуваше. Искаше да знае каква е връзката й с мъжа със сивите очи.
Ричард знаеше, че това е единственият му шанс. Незапомнена тъмнина го притискаше от всички страни. Задушаваше го, ужасяваше го, смазваше го. Дена се опитваше да го предпази, но дори нейната сила не можеше да спре такова нещо.
— Не можеш — дочу шепота на Дена в съзнанието си. — Това е място на небитието. Не можеш да го направиш.
— Трябва да опитам, нямам друг избор.
— Ако го направиш, ще бъдеш изцяло беззащитен. Вече няма да можеш да си тук.
— Ще направя, каквото трябва.
— Но няма да можеш да намериш пътя обратно.
Ричард извика от болка. Защитната мрежа на магическите форми, които бе създал, се пропукваше. Чернотата наоколо проникваше вътре и изсмукваше живота от него. Това място не понасяше живота. Това бе място, чието съществуване имаше за цел да всмуче самия живот в непрогледното вечно нищо. Чудовището го последва в пустошта на Отвъдния свят и го приклещи в своето царство. Ричард вече не мислеше как ще намери пътя обратно. Тази възможност бе вече изгубена. Връзката му с онзи вход изчезна, прекършена от съществото, което разкъсваше паяжината на защитните магии. Нямаше път обратно към Градината на живота, нямаше начин да се намери нещо насред нищото. Сега важно бе единствено да избяга. Съществото бе създадено от Субстрактивна магия и се намираше в Субстрактивен свят. Ричард бе приклещен в леговището му. Тук от нийде не можеше да очаква помощ. Дена бе безсилна срещу подобно извикано от нищото същество, намиращо се в своята стихия. Нямаше дори начин да се добере обратно до Небесната зала, чийто каменен таван бе като прозорец към цялата небесна шир. Дори тя сега му се струваше безкрайно отдавна, завинаги далечна отвъд вечността на нищото. Връзката му с нея бе потънала нейде в чернотата. Усещаше мъчителните нокти на самата смърт, които се протягаха към него, и единственото му желание бе да излезе. Съзнанието му се вкопчи здраво в онези основни елементи, за които бе дошъл. Съществото се опитваше да ги изтръгне. Но Ричард нямаше да ги пусне дори и ако трябваше да плати с живота си. Ако загубеше тези ефирни понятия, щеше да загуби и смисъла да се връща в света на живота.
— Трябва да го направя — изплака той през безумната болка от онова, което раздираше сърцевината на душата му. Ръцете на Дена се затегнаха около него в отчаян опит да го защитят, но тази прегръдка не можеше да го предпази. Независимо колко силно искаше да му помогне, с това не можеше да се пребори. Тя бе неговият водач в този свят, но само, колкото да му помогне да намери онова, което търси, като го предпазва от невидими опасности, които биха го всмукали завинаги надолу в още по-дълбока тъмнина. Тя не бе негов пазител срещу онова, което можеше да се появи от този мрак, и бе неспособна да спре извикано от нищото същество, което не съществува.
— Трябва! — извика той, наясно, че няма какво друго да опита.
Трепкащи сълзи се търкулнаха по красивото, светещо лице на Дена.
— Ако го сториш, не мога да те защитавам.
— А ако не го сторя, какво според теб ще стане с мен?
— Ще умреш тук — усмихна се тъжно тя.
— Тогава какъв избор имам?
Дена започна да се отдалечава, само ръката й продължаваше да държи неговата.