В центъра на селото горяха огромни открити огньове и осветяваха множеството, дошло на празника. Деца се провираха между краката на големите и се радваха на приповдигнатата атмосфера. Хората се бяха събрали по платформите и около тях.
— Ричард! — извика някакво момиче.
Ричард се обърна и видя Рейчъл да скача от една платформа и да се впуска към него. Прегърна го през кръста. Изглеждаше поне с една глава по-висока от последния път. Притисна я към себе си и се засмя, радостен да я види. Вдигна глава и видя Чейс. До Чейс и най-високите представители на народа на Калните изглеждаха като малки деца.
— Чейс, какво правиш тук? — скръсти ръце с престорена строгост той.
— Твърде е невероятно. И да ти кажа, няма да ми повярваш.
— Аз току-що се връщам от света на мъртвите — погледна го накриво Ричард. — Мисля, че те бия, що се отнася до невероятното.
Чейс помисли малко.
— Може би. Аз бях в лагера. Търсех Рейчъл. Майка ми ме посети.
— Майка ти? Майка ти почина преди много години.
— Да, човек обикновено не забравя такива неща — отвърна Чейс с физиономия, която говореше, че знае по-добре от Ричард.
— Ами — започна Ричард, опитвайки се да разбере какво става, — очевидно не е била майка ти. Не ти ли мина през ума да попиташ коя е всъщност?
— Не — сви рамене Чейс и скръсти ръце. Погледна към тъмнината отвъд огньовете. — Беше, така да се каже, доста емоционално преживяване. Щеше ми се да си там.
— Сигурно си прав. Каза ли ти защо е дошла?
— Каза ми да дойда тук възможно най-бързо. Каза, че Рейчъл ще е тук и че ще имаш нужда от помощ.
Ричард онемя.
— А каза ли ти каква помощ?
— Коне — кимна Чейс. — Бързи коне.
— И моята майка дойде при мен — обади се Рейчъл.
Ричард погледна последователно момичето, после Чейс.
Последният само сви рамене в знак, че няма обяснение.
— Твоята майка? — обърна се Ричард към Рейчъл. — Искаш да кажеш Ема?
— Не, не Ема, а родната ми майка.
Ричард нямаше думи.
— И какво искаше?
— Каза ми, че трябва да ти помогна, като дойда тук. Поиска да кажа на тези хора, че си в света на духовете и те трябва да се съберат, за да намериш път обратно.
— Сериозно? — бе единственото, което успя да измисли Ричард.
— Каза, че трябва да бързам — кимна Рейчъл, — че няма време и затова изпрати един късоопашат змей да ме пренесе. Казваше се Грач. Много мил беше. Грач ми каза, че те обича. Само дето трябваше да се върне у дома след това.
Ричард ги гледаше с недоумение.
— Това беше преди няколко дни — обади се Чейс. — Оттогава те чакаме. Хората от народа на Калните трябваше да се подготвят за Съвета. Аз ти докарах три бързи коня. Приготвили сме ти храна. Готови са за тръгване.
— Готови?
Чейс кимна.
— Колкото и да искам да поседя с теб, а, повярвай ми, има много за какво да си говорим, ма… майка ми каза, че ще бързаш да стигнеш до Тамаранг.
— Тамаранг — повтори като ехо Ричард.
Книгата, която Баракус бе написал и после скрил за Ричард преди три хиляди години, се намираше в Тамаранг. Ричард я намери, но после попадна в плен на Шеста. Книгата, „Тайните на силата на магьосника воин“, бе скрита в каменна килия в Тамаранг. Нуждаеше се от тази книга повече от всякога. Баракус вече му бе оказал неоценима помощ. Но ако Ричард възнамеряваше да отвори кутиите на Орден, книгата щеше да му даде онова, което му трябваше.
— Тамаранг — повтори той замислено. — Там имаше магия, която ми отне дарбата.
— Аз я поправих — кимна Рейчъл.
— Ти? — погледна я изумено Ричард.
— Както вече казах — погледна го косо Чейс, — има неща, за които трябва да си поговорим, но не е сега времето. Говори се, че много бързаш. Имаш време до новолуние.
— Не мога да стигна до Народния дворец до новолуние — погледна със свито сърце тънкия сребрист полумесец Ричард.
— Не отиваш в Народния дворец — напомни му Чейс, — а в Тамаранг.
— Заведи ме при конете — сграбчи го за ръката Ричард. Времето ми изтича.
— И майка ми така каза.
Петдесет и пета глава
ЗЕД ПОТРЪПНА ОТ БОЛКА. Отново чу някой да вика името му. Имаше чувството, че гласът прониква в него от някакъв далечен свят. Не искаше да се отзовава, не искаше да си отвори очите, да е в съзнание и да почувства изгарящата болка на осъзнаването.
— Зед — извика отново гласът.
Силна ръка го поразтърси и разклати внимателно напред-назад.
Зед се насили да открехне клепачи. Рика и Том се бяха привели над него, силно разтревожени. Зед забеляза, че косата по слепоочието на русия Том е залепнала от кръв.
— Зед, добре ли си?
Гласът бе на Рика. Той примига и се опита да прецени дали всяка костица на тялото му е счупена, или просто така се чувства. Стаеният в сенките на съзнанието му страх шепнеше, че тази нощ идва краят.