Ножа й го нямаше.
Погледна скришом да не би да е паднал някъде около нея. Не беше. Докато опипваше под одеялото, мярна купчината дрехи на Самюъл, захвърлени недалеч. Там беше и ножът й. Извън нейния обсег.
Повдигаше й се, като си го представи как я наблюдава тайничко, докато тя спи, и се съблича. Ужасно беше да си помисли колко близо до нея е бил, как е измъкнал ножа й, подготвяйки се за гнусотиите, които е искал да й стори — а тя през цялото време не е усетила нищо. Освен че беше ужасена, тя бе разтърсена и от неистов гняв, задето му бе позволила да стигне до там.
Макар че Самюъл през цялото време се бе държал свенливо, поведението му не я изненада. Доста пъти го бе засичала да я зяпа. В погледите му винаги бе проблясвала една нега, която обикновено той гледаше да прикрива. Преглътна гнева си и се съсредоточи върху оцеляването.
Колеблив и нерешителен, Самюъл се придвижваше бавно и полека, дебнешком. Явно целеше да заеме удобна позиция, след което, лишил я от възможност за реакция, да й се нахвърли и да осъществи подмолните си намерения, скрити зад тези бляскави златисти очи.
Самюъл не беше едър, но бе мускулест. Определено беше по-силен от нея. Едва ли би могла да му се измъкне без боричкане, а позицията й определено беше неизгодна. От толкова близо, без нож, без никаква защита, шансовете й да го отблъсне бяха минимални.
Но макар да бе очевидно по-силен, а тя да спеше, Самюъл действаше предпазливо. Грешката му беше, че не подходи по-категорично и експедитивно. Явно не ставаше въпрос за липса на качества или предимство, а no-скоро за недостиг на кураж. Нейното предимство бе неговата слабост и колебливост, както и фактът, че е будна. Тя нямаше да го пропилее. Внезапната й атака щеше да изравни силите и да й предостави уникален шанс.
Прехвърли мислено всички възможности за действие. Нямаше друг избор, освен да скочи първа. Имаше право само на един опит. Трябваше да бъде успешен.
Първата й мисъл бе да се спусне с коляното напред и да го изрита там, където най-много боли, но както беше легнала на дясната си страна, нямаше да събере достатъчно инерция за силен начален удар.
Лявата й ръка беше свободна, отпусната върху одеялото. Явно това беше по-добрият вариант. Без да губи нито секунда повече, преди да е станало твърде късно, нанесе светкавичен удар, целейки се в очите му. Заби пръсти в меката плът на окото му. Самюъл извика и инстинктивно отскочи назад.
Окопити се бързо и се опита да й извие ръката, докато тя продължаваше да се протяга към лицето му. В същото време атакува с тежестта на тялото си и я затисна под себе си, изкарвайки й всичкия въздух.
Преди да й даде възможност да се окопити, прикова врата й за земята с ръка, за да не може тя да си поеме дъх. Калан започна да рита и да се мята неистово, за да му се изплъзне. Но беше все едно да се опитва да изтласка от себе си мечка. Не можеше да се мери с неговата сила и тегло, особено в тази неизгодна позиция. Нямаше опорна точка, за да го изтласка; нямаше как да замахне, за да нанесе ефективен удар.
Калан извъртя глава още по-надясно, за да освободи шията си от директната тежест на ръката му, която я притискаше. Успя да се пребори за глътка въздух.
В същото време погледът й попадна на купчината дрехи недалеч. Мярна ефеса на меча да стърчи изпод панталоните му. Изписаната със злато дума „Истина“ проблесна на сребърен фон.
Калан отчаяно се протегна към меча. Оказа се на сантиметри извън обсега й. Знаеше, че тъй като е в легнало положение, без възможност да използва двете си ръце едновременно, дори да се добере до меча, няма да може да го изтегли достатъчно бързо от ножницата и да прониже Самюъл, дори само да го одраска. По-реалистичната й цел беше да стисне ефеса и да атакува с него. Оръжието бе достатъчно тежко, че да го нарани поне частично. Добър удар на подходящо място, например в слепоочието, можеше дори да го убие.
Само дето ефесът бе извън обсега й.
В същото време, докато тя продължаваше да се протяга отчаяно натам, Самюъл не успяваше да осъществи плановете си за нея. С мъка я удържаше под себе си. Явно не бе изчислил всички подробности и евентуални затруднения. Вярно, успяваше да я обездвижи, но между нея и него оставаше одеялото, което възпрепятстваше всякакъв пряк контакт.
Калан си даде сметка, че е въпрос на време той да се сети, че с един удар може да я хвърли в безсъзнание и тогава да осъществи необезпокояван коварните си намерения.
Сякаш прочел мислите й, той повдигна лявата си ръка. Огромният му юмрук се сви. Докато той летеше към лицето й, тя даде всичко от себе си, за да извие врат и да избегне удара. Юмрукът му се стовари на земята, на милиметри от главата й. Пръстите й докопаха златната нишка, изписваща думата „Истина“ върху ефеса на меча. Светът сякаш се закова на място. В следващия миг я озари прозрение. Неща, които смяташе за безвъзвратно изгубени, си дойдоха по местата. Не помнеше коя е, но се сети каква е. Изповедник. Това далеч не бе цялостно възстановяване на миналото й, но някак си инстинктивно разбра какво означава да си Изповедник. Толкова дълго това бе загадка за нея, а ето, че изведнъж разтълкува мистерията, усети призванието си, връзката вътре в себе си.