Продължаваше да не е наясно коя е, коя е Калан Амнел, не си спомняше нищо от миналото си, но знаеше какво означава да си Изповедник.
Самюъл замахна за втори удар.
Калан опря длан в гърдите му. Той вече не беше онзи силен мъжага, затиснал я под тежестта си. Паниката и яростта изчезнаха от душата й. Вече не чувстваше необходимост да се бори. Почувства се лека като вятъра и преливаща от сила.
Вече не изпитваше трескавост, нито чувство за отчаяние.
Времето й принадлежеше. Нямаше нужда да обмисля и оценява ситуацията, да взема решение. Знаеше с пълна категоричност какво трябва да направи. Не й се налагаше дори да се замисля. Просто трябваше да махне ограниченията, които сама си беше поставила.
Видя разяреното му лице, втренчено в нея. Юмрукът му остана застинал в един безкраен миг във времето.
Не й бе нужно да се надява, да очаква, да действа. Знаеше, че времето й принадлежи. Знаеше какво ще се случи с абсолютна сигурност — все едно вече се беше случило. Самюъл бе дошъл в Императорския орден не за да я спаси, а за да я плени. Защо — това тя щеше да разбере съвсем скоро. Важното сега беше, че той не бе нейният спасител.
Беше враг.
Вътрешната мощ на неизменно присъщата й дарба бе удивителна. Цялото й същество закипя, тялото й се подчини на тази удивителна сила с всичките си фибри.
Времето й принадлежеше.
Можеше да преброи всички косъмчета по застиналата му физиономия, стига да искаше. И той пак не би помръднал и на милиметър, не би продължил устремната си атака.
Страхът й изчезна, изтласкан от спокойствие и усещане за пълен контрол над ситуацията. Не изпитваше омраза. На нейно място дойде съзнанието за хладна справедливост.
Потопи се в море от вътрешен покой, породен от контрола над вродената й дарба. В душата й нямаше нито ненавист, нито ярост, нито ужас… нито капка съчувствие. Истината се разкри пред очите й. Този човек сам подписа присъдата си. Направи своя избор. Сега трябваше да понесе последствията от него. В едно безкрайно тихо кътче на съзнанието си Калан намери абсолютния покой. Времето спря.
Той проигра шанса си. Сега й принадлежеше.
Макар тя да разполагаше с цялото време на света, не изпитваше и сянка колебание.
Калан освободи силата си.
Във въздуха отекна гръмотевица без гръм — разтърсваща, могъща и в този непорочен миг — всевластна.
Мигът на срещата с това усещане се превърна за нея в остров на осъзнаването насред мътната река на непознатата й същност.
Лицето на Самюъл застина в омраза към обекта, до който се надяваше да се докопа. Калан се вгледа в златистите му очички, наясно, че той е изправен пред непоклатимостта в погледа й.
За частица от секундата съзнанието му, споменът за това кой е и какъв е, се стопи в небитието.
Мощният поток сила разлюля околните дървета, притихнали във вкочаняващата зимна утрин. От клоните закапаха изсъхнали вейки и парчета кора. Сблъсъкът роди облак прах, който се разстла над бивака им и бавно започна да се разсейва.
Особените очи на Самюъл се облещиха.
— Господарке — прошепна той, — на вашите заповеди.
— Махни се от мен. — Той тутакси се завъртя и се изправи на колене, притиснал почтително длани, без да откъсва очи от нея. Докато ставаше, Калан осъзна, че продължава да стиска ефеса на меча с дясната си ръка. Пусна го. Не й беше нужен меч, за да се оправи със Самюъл. Дълбоко притеснен от липсата на заповеди, Самюъл бе на ръба да избухне в сълзи.
— Моля ви… какво да направя за вас?
Калан отметна одеялото от себе си.
— Коя съм аз?
— Калан Амнел, Майката Изповедник — отвърна незабавно той.
Това тя вече го знаеше. Замисли се за момент.
— Откъде взе този меч?
— Откраднах го.
— Кому принадлежи по право?
— Преди или сега? — Отговорът му леко я озадачи.
— Преди.
Въпросът й го хвърли в ужас, очите му плувнаха в сълзи и той се разрида с глас, кършейки ръце.
— Не му знам името, Господарке. Кълна се, не го знам. Толкова съжалявам, Господарке, но не знам, кълна се, не знам…