— Как му отне меча?
— Промъкнах се и му прерязах гърлото, докато спеше. Но се кълна, че не му знам името.
Всеки, докоснат от Изповедник, признаваше без никакво колебание всичко, което бе извършил — абсолютно всичко. Единствената им грижа бе влудяващият, неописуем ужас да не би да разочароват с нещо жената, която ги е докоснала със силата си. Единствената им цел бе да удовлетворят желанията й.
— Убивал ли си други хора? — Самюъл я погледна, обзет от внезапна радост, че му е зададен въпрос, на който може да отговори изчерпателно. Лицето му бе озарено от усмивка.
— О, да, Господарке, много. Моля ви, нека убия някого за вас. Когото и да е. Само го посочете. Ще се заема незабавно. Моля ви, Господарке, само кажете и заповедта ви ще бъде изпълнена.
— На кого принадлежи мечът сега?
Той млъкна, регистрирал смяната на темата.
— На Ричард Рал.
Калан не се изненада.
— Откъде ме познава Ричард Рал?
— Той е ваш съпруг.
Калан застина, удивена от онова, което й се причу. Примигна, мислите й се разбягаха във всички посоки.
— Моля?
— Ричард Рал е ваш съпруг.
Тя остана неподвижна цяла вечност, неспособна да успокои съзнанието си. В същото време думите му й се сториха изпълнени със смисъл.
Калан стоеше безмълвна.
Да установи, че е омъжена за Ричард Рал, бе потресаваща новина. От друга страна, сърцето й бе изпълнено с неописуема радост. Тя си припомни сивите му очи, начина, по който той я гледаше… Изведнъж не беше чак толкова потресена. Сякаш всичките й мечти, които не смееше да извади на повърхността, се сбъдваха.
Усети как по бузата й се изтърколва сълза. Изтри я с пръсти, но след нея веднага изплува втора. Едва се сдържа да не прихне в смях.
— Съпруг!
Самюъл закима енергично.
— Да, Господарке. Вие сте Майката Изповедник. Той е Господарят Рал. И е женен за вас. Той е ваш съпруг.
Цялата разтреперана, Калан се опита да мисли, но съзнанието й не откликна, сякаш мислите й го бяха задръстили и образуваха неподлежащо на разплитане кълбо.
Изведнъж си спомни как Ричард лежеше на земята в лагера на Ордена и й крещеше да бяга.
В най-добрия случай той беше пленник на Ордена, но всъщност по-вероятно бе да е мъртъв.
Едва сега да разбере какво я свързва с него… и да го изгуби толкова скоро.
По бузата й пак запари сълза, но този път не беше от радост, а от ужас. Накрая се окопити и съсредоточи вниманието си върху коленичилия пред нея мъж. — Къде ме водиш?
— В Тамаранг. При другата ми… при другата ми Господарка.
— Друга Господарка ли?
Той пак закима яростно.
— Шеста.
Тя се сети, че Джаганг бе споменавал това име. Смръщи чело.
— Вещицата ли?
Въпросът й го хвърли в ужас, но той все пак отговори.
— Да, Господарке. Заповядано ми бе да ви заловя и да ви отведа при нея.
Тя посочи към постелята си.
— А това заповядано ли ти бе да правиш?
Самюъл облиза устни, явно още по-сконфузен. Да признаеш убийство бе едно, но това бе съвсем различно.
— Питах я дали може — изскимтя той. — Каза, че след като искам, може, като възнаграждение за услугата, но че трябва да ви заведа при нея жива.
— Какво иска тя от мен?
— Смята да ви използва за разменна монета.
— С кого ще се пазари?
— Император Джаганг.
— Но аз вече бях пленена от Джаганг.
— Той ви иска отчаяно. Тя знае колко сте ценна за него. Тя иска да сте й подръка, за да може да ви изтъргува с Джаганг при изгодни условия.
— Колко сме далече от Тамаранг?
— Не много. — Самюъл посочи на югозапад. — Ако не се бавим, ще пристигнем до утре вечер, Господарке.
Калан изведнъж се почувства много уязвима да е толкова близо до тази могъща вещица. Съзнаваше ясно, че трябва да изчезва от тук колкото се може по-бързо, иначе рискуваха да я забележат, дори без Самюъл да я води на крака при вещицата.
— И след като е трябвало да ме заведеш при нея до утре, си бил наясно, че времето ти с мен изтича. Искаше да ме изнасилиш.
Не беше въпрос. По лицето на Самюъл заблестяха сълзи.
— Да, Господарке.
В надвисналата тишина той се почувства още по-неловко от втренчения й в лицето му поглед. Калан знаеше, че докоснатият от силата на Изповедник губи изцяло самоличността си. Изведнъж се сети, че преди време самата тя бе настигната от подобна съдба. Дали нейната памет бе безвъзвратно изгубена, както миналото на Самюъл след докосването й. Мисълта беше плашеща.
— Моля ви, Господарке, простете ми.
В тягостната тишина вината тегнеше непосилно в душата му. Разрида се истерично, неспособен да понесе укорителния й поглед.
— Моля ви, Господарке, намерете милост в сърцето си за мен.