Выбрать главу

— Тук става въпрос за справедливост, а не за милост.

— Тогава моля ви, Господарке… простете ми!

Калан се вгледа в очите му, за да е сигурна, че думите и намеренията й ще бъдат разбрани правилно.

— Не. Това би било гавра със справедливостта. Няма да ти простя — нито сега, нито за в бъдеще. Не от омраза, а защото престъплението ти към мен не е единственото, което си извършил.

— Знам, но поне можете да ми простите престъпленията, извършени спрямо вас. Моля ви, Господарке, само тях. Само ми простете за стореното към вас и за онова, което възнамерявах да ви причиня.

— Не.

Категоричността на отговора й попи в очите му. Той ахна в ужас, осъзнал действията си, направения избор, невъзможността да се върне назад. Другите му престъпления не го изпълваха с чувство за вина, но чувстваше огромната отговорност от това, което бе причинил на Калан.

Навярно за пръв път в живота си Самюъл се видя такъв, какъвто е — видя се през нейните очи.

Ахна пак, притиснал ръце до гърдите си, след което се срина мъртъв в краката й. Калан незабавно се зае да си събира нещата. При положение, че вещицата бе толкова наблизо, не искаше да губи нито миг. Нямаше представа накъде ще тръгне, но знаеше къде не бива да се озовава.

Изведнъж осъзна, че трябваше да прояви повече разум и да разпита Самюъл за още доста неща. Сама остави отговорите да й се изплъзнат между пръстите.

Новините за Ричард — за това, че той й е съпруг — така разбъркаха мислите й, че изобщо не й хрумна да попита Самюъл още неща. Внезапно се почувства пълна глупачка, задето пропиля тази безценна възможност.

Стореното — сторено. Важното беше да се съсредоточи върху предстоящите си ходове. Да внимава какво ще направи отсега нататък. Завтече се да оседлае коня. Откри го мъртъв на земята. С прерязано гърло. Вероятно Самюъл, от страх да не би тя да успее някак да му избяга, преди да е осъществил гнусните си намерения, бе убил горкото животно.

Без никакво бавене уви в одеялото си, каквото можеше да побере и намести вързопа на самара. Преметна го през раменете си и взе Меча на истината, както си беше в ножницата. Тръгна в посока, противоположна на Тамаранг.

Петдесет и седма глава

СМАЗАНА ОТ САМОТА, КАЛАН СЕ НАСОЧИ НА СЕВЕРОИЗТОК. Защо ли изобщо се притесняваше? След като бъдещето е под въпрос, нима би имало смисъл да се бори за собствения си живот? Каква полза от живот, в който ги няма спомените и мислите й, живот, обречен на фанатичните вярвания на Императорския орден? Тези хора нямаха градивни цели, те просто избиваха поголовно всички по пътя си, сякаш чрез унищожението се надяваха да си спечелят живот, изграден върху обещания.

Всички онези, които определяха съществуването си по мярата на изгарящата омраза към ближния, изцеждаха и последната капчица радост от живота и така омаломощаваха самия живот и постепенно го заличаваха. Струваше й се по-лесно просто да се откаже. Никой не би се впечатлил. Никой не би разбрал.

Но тя щеше да знае. Щеше да се тормози. Действителността е такава, каквато е. В крайна сметка животът е единственото, което й бе останало, нейното най-голямо богатство. И не само нейно.

Беше вървяла около час, когато чу далечен тропот на копита. Спря и различи коне, които тъкмо излизаха от една горичка в далечината. Идваха право насреща й. Огледа се трескаво. Рехавите горички от двете й страни бяха доста далеч, за да притича и да се скрие в тях. Премръзналите от зимния студ треви бяха полегнали от ветрове и валежи. Не виждаше къде би могла да потърси убежище. Пък и най-вероятно вече я бяха забелязали.

Остави самара на земята. Нежният ветрец разроши косата й, ръката й стисна ефеса на меча. Нямаше друг избор, освен да се подготви за бой.

В следващия момент осъзна, че за повечето хора беше невидима. Едва не прихна от смях при тази мисъл. Поне веднъж да има някаква полза от състоянието си. Остана на мястото си неподвижна, с надеждата, че ездачите няма да я забележат и просто ще си отминат по пътя.

Но после си припомни думите на Самюъл, че Джаганг възнамерява да изпрати потеря след тях. Джаганг разполагаше с хора, които я виждаха. Ако ездачите бяха от тях, все пак щеше да й се наложи да се бие.

Не извади меча от ножницата, в случай че хората — ако изобщо я виждаха — се окажат миролюбиви. Нямаше намерение да влиза в конфликт, ако не е неизбежно. Знаеше, че може да извади меча за секунда. Разполагаше и с два ножа, но знаеше, че я бива и с меча. Нямаше представа откъде са й тези умения, но беше сигурна в тях.

Спомни си как Ричард бе въртял меч на бойното поле. Тогава й мина мисълта, че тя владее острието не по-зле. Може би именно Ричард, съпругът й, я е научил. В следващия момент забеляза, че конете бяха три, а конникът — само един. Това беше добра новина. Силите се изравняваха. Щом конете приближиха още малко, тя с изненада разпозна ездача.