— Майко…? — пророни Шеста, раздирана от емоции.
— Разочарова ме, Шеста — рече възрастната жена и пристъпи в стаята. — Много ме разочарова.
Беше кльощава също като Шеста, но прегърбена от възрастта. Черната й коса бе прибрана назад по подобен начин, но бе прошарена. Очите й бяха воднистосини. Шеста отстъпи няколко крачки.
— Но нали…
— Какво нали? — изсъска неодобрително жената. Присъствието й всяваше страх дори у Шеста.
Вещицата продължи да отстъпва.
— Не разбирам.
Калан зяпна, щом изопнатата, прозрачна плът на Шеста, покриваща лицето и ръцете й, започна да набъбва.
Шеста закрещя от болка, кокалестите й пръсти посегнаха към лицето.
— Какво искаш, майко!
— Много е просто — отвърна старицата и се приближи към жената, която продължаваше да отстъпва. — Искам да умреш.
При това цялото тяло на Шеста се разтресе неистово, кожата й закипя и се заизвива, сякаш сама се отдели от костите и жилите й. Нещо започна да ври вътре в тялото й.
Старицата сграбчи увисналата кожа на тила на Шеста. Докато вещицата се свличаше надолу, другата дръпна рязко.
Кожата се смъкна почти цяла, оголвайки вътрешностите й в гротескна гледка. Тя се строполи в окървавена, неразпознаваема пихтия на каменния под. Калан никога не бе виждала нещо по-отвратително.
Старицата, без да пуска увисналата кожа на Шеста, им се усмихна.
Всички стояха като вцепенени, докато образът на непознатата взе да трепти и да се променя. Калан не можеше да повярва на очите си. Възрастната жена вече не беше стара и съсухрена, а млада, красива, с дълга, чуплива, червеникава коса. Добре ушитата й сивкава рокля подчертаваше съблазнителните очертания на чувственото й тяло. Ефирната материя се полюшваше във въздуха, сякаш подета от нежен бриз.
— Шота… — възкликна Ричард и лицето му грейна в усмивка.
Тя пусна окървавената кожа на безформена купчина и се усмихна закачливо, после пристъпи към него и нежно го докосна по бузата. Калан усети как се изчервява.
— Какво правиш тук, Шота? — попита Ричард.
— Спасявам ти кожата очевидно — усмихна се още по-широко тя, после хвърли поглед към останките от черна рокля. Което струваше кожата на Шеста.
— Но аз не разбирам.
— И тя не разбра. Тя очакваше да избягам с подвита опашка вдън гора и да треперя от страх дали няма да се появи — изсъска Шота. — Така че не е и очаквала майка й да я посети. Имаше твърде ограничено въображение, за да се сети за нещо подобно. Не е и подозирала за могъществото на подобна връзка, тъй като никога не се е замисляла, че е възможно между майка и дъщеря да съществуват други чувства освен омраза и страх.
Калан място не можеше да си намери от неудобство, когато лакираният нокът на Шота се плъзна надолу по ризата на Ричард.
— Не обичам да ми измъкват от ръцете неща, за които съм се борила и които съм създавала. Тя няма права над това, което ми принадлежи — обърна се тя към Ричард с поверителен тон. — Отне ми доста време и усилия да поправя стореното от нея. Но се справих.
— Ти направи много повече от това да спасиш себе си, Шота. Мисля, че си искала да помогнеш на всички ни.
Шота само махна с ръка небрежно и застана с гръб към Ричард.
— Кутиите са в действие. Ако Сестрите на мрака ги отворят, ще загинат безчет невинни хора. Самата аз ще бъда подхвърлена на Пазителя като парче мръвка.
Ричард можа само да кимне в отговор. Наведе се и вдигна меча си от земята. Подаде й го с ефеса напред.
— Вземи.
— Скъпо момче, нямам нужда от меч.
Калан никога не бе чувала по-приятен, галещ слуха глас. Шота с нищо не показваше, че е забелязала още някого в стаята. Освен в случаите, когато хвърляше бързи предупредителни погледи на Зед, очите й рядко се отделяха от Ричард.
— Моля те, заради мен, докосни го.
Лицето й омекна, озарено от кокетна усмивка.
— Щом настояваш…
Изящните й пръсти обвиха ефеса. Очите й внезапно фиксираха Калан, която стоеше на крачка от Ричард.
— Мечът прекъсва действието на лавинния огън — обясни той. — Не възстановява изгубеното, но ти дава възможност да видиш онова, което е пред теб.
Погледът й се зарея, след малко се върна върху Ричард.
— Така значи. — Гласът й стана сериозен. — Но така или иначе всички ние, които се намираме в тази стая, ще бъдем покосени от силата на Орден и ще попаднем в лапите на Пазителя. — Пръстите й пак докоснаха лицето на Ричард. — Както ти казах и преди, не бива да допускаш това да се случи.
— И какво да направя?
Шота го изгледа сърдито.
— Нали вече го водихме този разговор, Ричард. Ти си играчът. Ти си този, който трябва да вкара кутиите в играта.