Ричард въздъхна.
— Но кутиите се намират далеч от тук. Джаганг ще ги вкара в играта, преди да успеем да се доберем до тях.
Шота му се усмихна.
— Знам един начин да се върнеш.
— А именно?
Шота вдигна пръст към небето.
— Ще полетиш.
— Да полетя ли?
— Драконът, който Шеста омагьоса и който самата тя използваше.
— Дракон! — не се стърпя Зед. — Значи очакваш Ричард да яхне дракон!
— Какъв дракон? — прекъсна го Ричард.
— Разгневен.
— Моля? — Ричард имаше чувството, че нещо не е доразбрал.
— Е, не ме бива много да се правя на майката на дракона, но успях да го поуспокоя — сви рамене Шота. — Поне до известна степен.
Ричард ги помоли да го изчакат в коридора, докато се преоблече с дрехите, които бе скрил зад гредата. Щом се появи, дъхът на Калан секна.
Беше с черна риза, отгоре с туника без ръкави, украсена със странни символи, които се виеха по продължение на широка златна ивица, спускаща се по цялата дължина на дрехата от двете страни. На кръста туниката бе пристегната от широк кожен колан, орнаментиран с още подобни символи. През дясното му рамо минаваше износен с годините ремък, от който стърчеше изкованият от злато и сребро ефес. На двете му китки имаше широки кожени накитници от кожа и сребро, пак богато орнаментирани със символи. Черните ботуши, в които влизаха черните му панталони, бяха украсени в същия стил. На широките му плещи се поклащаше златоткано наметало.
Калан не би могла да си представи, че един магьосник войн би могъл да изглежда по подобен начин. Приличаше на крал на кралете. Истински Господар Рал.
За Калан не бе никак чудно, че Ничи се е влюбила в мъж като него. Сигурно е най-щастливата жена на света. Двамата си бяха съвсем лика-прилика.
— Да побързаме — подкани Шота той.
Шота пое по средата на коридора, прозирната й сивкава рокля се носеше ефирно зад нея. Поведе ги по второстепенни, семпли галерии, които изглеждаха напълно занемарени. От време на време вдигаше ръка към вратите, покрай които минаваха, сякаш да предотврати атака отвътре. Всъщност със сигурност се бе погрижила за спокойствието им, защото докато вървяха по коридорите, не срещнаха никого. Спряха зад вещицата, когато тя застана пред масивна дъбова порта. Обиколи ги с поглед, сякаш да провери дали са готови. Прекрачиха прага, наметалото на Ричард заплющя. На покрива ги посрещна огромен звяр с лъскави червени люспи и остри шипове по целия гръбнак.
Наоколо бушуваха пламъци, във въздуха се сипеха отломки и камъни. Всички се сепнаха уплашени.
— Това не е Скарлет — отбеляза Ричард. — Надявах се да е тя.
— Познаваш дракони? — недоумяваше Калан.
— Да, ти също познаваш, но този не сме го виждали. Изглежда далеч по-голям и гледа доста по-лошо.
Горещината от бушуващите пламъци ги принуди да се дръпнат назад. Без да се притеснява, Шота, тананикайки си нежна мелодия, тръгна право напред. Пламъците утихнаха. Драконът изпружи врат към нея, килна глава и я изгледа заинтригуван. Вещицата му прошепна нещо, което Калан не успя да чуе, драконът изсумтя тихичко и доволно.
Шота, докато галеше звяра под брадичката, се обърна към тях.
— Ричард, ела да говориш с този приятел.
Драконът почти мъркаше при нейните думи. Ричард тутакси се приближи.
— Имам приятелка дракон — подхвана той. — Може да я познаваш. Казва се Скарлет.
Огромното същество отметна глава назад и избълва огнен стълб към висините. Опашката му, осеяна с шипове, се раздвижи, разхвърчаха се отломки. Червената глава се спусна към Ричард. Устните се разтеглиха и разкриха зловещи остри зъби.
— Скарлет ми е майка — изръмжа драконът.
Ричард остана приятно изненадан.
— Скарлет е твоя майка? Ти да не си Грегъри?
Драконът се приближи още повече и го подуши. Наметалото на Ричард се развя на гърба му.
— Кой си ти, дребосък?
— Името ми е Ричард Рал. Когато те видях за последно, ти беше още яйце — каза Ричард, все едно разговаря със стар приятел. — Беше ей толкова голям — оформи кръг с дланите си той.
— Ричард Рал — ухили се Грегъри, в миг преодолял цялата си враждебност. — Майка ми е разказвала за теб.
Ричард постави длан на муцуната на Грегъри. Гласът му прозвуча загрижено.
— Тя добре ли е? Магията се срива. Опасявах се, че тя може да пострада.
Грегъри избълва облак дим.
— Много е болна. Отслабва с всеки изминал ден. Аз съм по-силен от нея и все още мога да летя. Нося й храна, но вещицата не ми оставя много време напоследък. Не знам как да помогна на майка. Боя се, че ще я загубя.
— Всичко е заради заразата, която оставиха Хармониите — кимна тъжно Ричард. — Тя унищожава магията.