— Вчера — Ничи бавно издиша, докато потъваше обратно във възглавницата. — Добри духове.
Кара най-накрая се отпусна. Ничи вече не я беше грижа дали я държат или не.
Всичко се бе оказало напразно.
Помисли си, че никога повече няма да й се прииска да се изправи.
— Някой друг беше ли ранен? — попита тя, докато гледаше в празното пространство.
— Не, само ти.
— Само аз — повтори Ничи с равен глас — Трябваше да ме убие.
— Какво? — потрепери Кара.
— Шеста трябваше да ме убие.
— Ами, сигурна съм, че тя най-вероятно би искала да го направи, но не успя. Ти си в безопасност.
Кара не разбра какво има предвид Ничи.
— Всичко беше напразно — прошепна Ничи сама на себе си.
Всичко бе изгубено. Всичко сторено беше за нищо. Всичко, което Ничи бе постигнала и поправила, се беше стопило в ехото на смеха на мрачната сянка. Цялото това разучаване, събирането на парченцата от тайната, огромното усилие най-накрая да разбере как всички те функционират заедно, трудът, необходим за призоваването на цялата сила, за контролирането и насочването й — всичко това се бе оказало напразно.
Беше най-трудното нещо, което някога беше правила… и сега от него не остана нищо.
Кара потопи една кърпа в легена с вода, който стоеше на една Маса отстрани. Изстиска я. Звукът от всяка падаща капка беше остър, пронизващ и мъчителен.
Размазаните форми и сенки, които виждаше в началото, когато се събуди, сега изпъкваха болезнено. Цветовете изглеждаха ослепително ярки, а остротата на звуците се врязваше в слуха безмилостно. Дузината свещи, които горяха върху свещника наблизо, блестяха като дванайсет малки слънца.
Кара притисна влажната кърпа към челото на Ничи. Червеният цвят на кожените дрехи на Морещицата беше болезнен за очите на Ничи, затова тя ги затвори. Кърпата й се стори като венец от тръни, който се притискаше към меката й плът.
— Имаме други неприятности — каза Кара с тих и поверителен глас.
Ничи отвори очи.
— Други неприятности ли?
Кара кимна, докато разтриваше с кърпата двете страни на врата на Ничи.
— Неприятности с Кулата.
Ничи хвърли поглед над таблата на леглото към тежките драперии в синьо и златно, обкичващи тесния прозорец. Завесите бяха спуснати наистина, но през тях не се процеждаше никаква светлина и по това тя разбра, че навън вероятно беше нощ.
Когато погледна обратно към Кара, Ничи се намръщи, макар че от това я заболя.
— Какво имаш предвид? Какви неприятности?
Кара отвори уста да й отговори, но след това се обърна при звука от суматохата, който се чу зад нея в стаята.
Зед връхлетя в стаята, без да чука, като енергично размахваше ръце при всяка широка крачка, а семплата роба без украса, която носеше, се вееше зад него, сякаш беше крал на това място, дошъл да види как вървят кралските дела. Ничи си каза, че донякъде беше точно така.
— Тя събуди ли се? — попита магьосникът, преди още да е стигнал до леглото. Вълнистата му бяла коса изглеждаше дори по-разчорлена от обикновено.
— Будна съм — отвърна самата Ничи.
Зед рязко спря и се надвеси над нея. Изучава я известно време с намръщен вид, сякаш не вярваше на думите й.
Притисна върховете на дългите си костеливи пръсти към челото й. — Вече нямаш треска.
— Имала съм треска ли?
— Може да се каже.
— Какво означава това? Треската си е треска.
— Не винаги. Треската, която ти имаше, беше причинена от влиянието на силите, а не от някаква болест. В този случай по-точно става дума за твоите собствени сили. Треската беше реакцията на тялото ти на напрежението, на което е било подложено. Нещо като сгъването на метал при нагряване.
Ничи се изправи на лакти.
— Имаш предвид, че треската ми е била предизвикана от онова, което Шеста направи с мен?
Зед опъна широката си роба с ъгловатите си рамене.
— Донякъде. Напрежението от прилагането на сили срещу мощната магия на Шеста е хвърлило тялото ти в трескаво състояние.
Ничи погледна първо него, после Кара.
— Защо ти не беше засегнат? Или Кара.
— Защото бях достатъчно умен, за да направя защита. — Зед нетърпеливо почука по слепоочието си. — Тя запази мен и Кара, но ти беше твърде далеч. На това разстояние защитните й свойства не бяха достатъчни, за да те запазят невредима, но не посмях да използвам повече сила. Макар че не можа да те предпази напълно, защитата все пак беше достатъчна, за да спаси живота ти.
— Твоята магия ме е защитила?
— Ти със сигурност не направи нищо, за да се защитиш сама. — Зед й се закани с пръст, сякаш хокаше непослушно дете.
Ничи примигна от изненада.
— Зед, опитах се. Мисля, че никога не съм полагала толкова усилия да използвам своя Хан. Кълна се, че опитах с цялата си енергия да призова своята сила. Тя просто не откликна.