Ничи отметна кичур руса коса и се замисли.
— В такъв случай е самата истина, че предварителното познание замърсява магията. — Тя изгледа Зед изпод вежди. — Но създателите на Орден не са разполагали с прецедент. За тях това е било просто теория.
Зед сви рамене.
— Това навярно означава, че Изповедниците са създадени след Орден. Първият магьосник Мерит е доказал предположението, така че това навярно е станало след като магията на Орден вече е била факт.
— Да, възможно е отговорът да се съдържа и тук. — Махна неопределено с ръка. — Кара спомена нещо за някакъв проблем. С Кулата.
Зед най-сетне се отърси от мислите си и се изправи. Бръчките на челото му се оформиха в мрачно изражение.
— Да, има проблем.
— А именно?
Той тръгна към вратата.
— Ела с мен, ще ти покажа
Четиринайсета глава
ЗЕД ПОВЕДЕ НИЧИ И КАРА към част на Кулата, представляваща лабиринт от коридори и зали, охранявани от непробиваеми щитове. Пътят им се осветяваше от стъклени сфери в метални скоби, които се възпламеняваха с приближаването им към всяка следваща, след което плавно потъваха в мрак. За Ничи Кулата беше гигантско, притихнало, страховито място. Тя бе не само необятна, но и ужасно сложна като конструкция. И Ничи не можеше да си представи що за проблем би могъл да тревожи Зед.
Не след дълго към мълчаливата им група се присъединиха Рика, русокосият д’харанец Том и Фридрих. Ничи предположи, че всички са я чакали да се събуди след трагичния си сблъсък с Шеста. Сигурно Зед ги беше помолил да стоят и да чакат, което само засили притесненията на Ничи.
— Изглеждаш несравнимо по-добре от снощи — поздрави я Рика, докато прекосяваха уютна стая, чиито стени бяха украсени от край до край със стотици картини.
— Благодаря ти, вече съм добре.
Ничи забеляза, че всички картини представляват портрети, макар че стиловете им се различаваха драматично. На някои се виждаха хора в церемониални роби, заели тържествени пози, другаде моделите седяха сред прелестни градини или бяха уловени в разговор край колонади, или седяха на пейки и си почиваха.
Направи й впечатление, че на почти всички картини се виждаше част от Кулата. Беше някак тъжно да си помислиш, че всичките тези хора някога са живели в Кулата, че това място е кипяло от живот, а сега изглеждаше пусто и самотно.
Рика й хвърли кос поглед.
— Тази нощница… не беше ли розова?
— Мразя розовото.
Рика изглеждаше разочарована.
— Наистина ли? Като те обличахме с Кара, си помислих, че много ти отива.
В първия момент изненадана от подобно твърдение, изречено от Морещица, Ничи внезапно разбра историята с розовата нощница. Това беше опит да бъде изведена от мрачната пустош на лудостта. Рика се опитваше да захвърли оковите на чувствата, които задушаваха Ничи още от дете. Всичко в нейния живот, целият й свят, бе грозно и жестоко. Розовата нощница беше символ на невинност и красота — неща немислими и забранени на жени като Морещиците.
— Благодаря ти — усмихна се Ничи. След кратка пауза додаде: — Нощницата е много хубава, просто розовото не е моят цвят. Ако искаш, като се облека, мога да го възстановя и да си я носиш.
— Аз ли… не знам дали…
— Много ще ти отива, честно.
Рика явно се почувства смутена и не знаеше как да реагира.
— Наистина ли…?
Ничи кимна.
— Ще ти стои идеално. Настоявам да я вземеш.
— Ами… ще си помисля.
— Ще я изпера и ще се постарая розовото да е точно такова, каквото би ти отивало най-добре — додаде накрая Ничи.
— Благодаря — усмихна се Рика.
Ничи съжали, че Ричард не е с тях, за да присъства на толкова редкия случай, в който Морещица се усмихва.
След малко й хрумна друго. Ричард не само би се зарадвал на прогреса на Рика, но и би станал свидетел на това как Ничи, Господарката на смъртта, се научава да споделя с друг човек радостта от живота, пък било то и по отношение на толкова незначителен детайл. Ничи едва сега осъзна, че двете с Рика са направили крачка напред заедно. За секунда успя да погледне на живота през призмата на Ричард.
Той й липсваше болезнено. Какво не би дала, за да зърне усмивката му само за миг. Липсваше й толкова много, че бе готова всеки момент да избухне в сълзи.