— Тогава аз тръгвам със Зед — побърза да каже Рика. — Някой трябва да се грижи за него.
Зед я изгледа ядно, но не каза нищо.
Кара прокара русата си плитка през дланта си.
— Звучи разумно. Значи — решено.
Сякаш двете Морещици решиха как ще протекат събитията оттук насетне. Ничи започваше да оценява канското спокойствие на Ричард.
— Да си съберем багажа — подкани ги Зед. — Скоро ще съмне.
Ничи дръпна Рика настрани.
— Веднага щом се преоблека, ще ти оправя нощницата, за да можеш да си я вземеш.
— Добре — усмихна й се Рика.
Ничи прочете по лицето на Морещицата вълнение от това, че ще притежава нещо красиво, което по никакъв начин не се връзва с обичайната й униформа. Реши да запази позитивизма на тази мисъл, вместо да се притеснява за предстоящото пътуване с Плъзгата. Този път Ричард нямаше да е с нея, за да й помага.
Петнайсета глава
— КАКВО СТАВА? — прошепна Дженсън на младата жена пред себе си, докато пълзяха през високата суха трева.
— Шшт — беше краткият отговор.
Лори и съпругът й бяха дошли на това запустяло място, за да съберат късната реколта от диви смокини, които растяха между ниските хълмове. Двамата се разделиха и доста се отдалечиха един от друг. В късния следобед Лори реши да се връща към града, но не успя да намери съпруга си. Той сякаш потъна вдън земя.
Все по-обезпокоена, накрая тя дотича до град Хотон, за да помоли Дженсън за помощ. Тъй като трябваше да бързат, Дженсън остави любимата си козичка Бети в кошарата. Бети не беше доволна от това решение, но Дженсън беше по-загрижена да намерят съпруга на Лори. Докато стигнат до мястото, слънцето вече отдавна беше залязло.
С тях тръгнаха още Оуен, жена му Мерилий и Ансън. Разпръснаха се да претърсват възвишенията. И тогава Лори откри нещо неочаквано. Не искаше да каже какво точно, само подканваше Дженсън да побърза, за да види с очите си, и я помоли да не казва на никого.
Лори предпазливо повдигна глава само колкото да погледне в мрака.
Посочи напред, приведена, така че Дженсън да чуе шепота й:
— Ето там.
Вече заразена от очевидната уплаха на Лори, Дженсън внимателно проточи врат, за да надникне към мрака.
Гробът беше отворен.
Знаменитата гранитна гробница на Натан Рал зееше отворена от едната страна.
Изпод земята проблясваше светлина, която блещукаше с меко сияние в мрачното сърце на обсипаната със звезди нощ.
Разбира се, Дженсън знаеше, че това всъщност не е гробът на Натан Рал. Обаче Лори не го знаеше.
Навремето, когато Натан и Ан бяха отседнали при тях, Натан откри гробницата със своето име върху нея. Той установи още, че това всъщност е вход към подземни помещения, пълни с книги. Двамата с Ан казаха на Дженсън, че този таен склад е на хиляди години и през цялото това време е бил защитен от магия.
Дженсън нямаше как да го знае — тя не притежаваше магия. Тя беше родена без дарбата, дупка в света, както някои наричаха хората като нея, защото онези, които владееха магията, не можеха да използват дарбата си, за да усетят присъствието на Дженсън и другите като нея. Беше рядко създание — една от колоните на Сътворението.
Всички в Бандакар бяха колони на Сътворението. В древни времена се разбрало, че когато родените без дарбата се смесят с обикновените хора, у които блещука поне искрица дарба, децата, родени от тези съюзи, са без дарба. Реейки се свободно из света, те се превръщаха в потенциалните унищожители на дарбата в човешкия род. В древността решението срещу непрекъснато нарастващия брой на хората без дарба било да ги събират на едно място и да ги обричат на изгнание.
Родените без дарбата бяха далечни наследници на Господаря Рал. Деца без никаква дарба се раждаха изключително рядко, но с течение на времето аномалията се разпространяваше. След като предците на жителите на Бандакар били осъдени на изгнание, всяко дете от рода Рал било проверено. Ако се установяло, че е родено без никаква дарба, то веднага бивало убивано, за да не се разпространява тази проказа.
Дженсън, която се бе появила на белия свят, след като Мрачният Рал изнасилил майка й, бе успяла да избегне съдбата си и да се спаси. Тъй като сега Ричард беше Господарят Рал, задължението да прочиства родословието си от тези грешки се падаше нему.
Но за него самата мисъл да действа по подобен начин бе недопустима, той никога не би го направил. Той вярваше, че Дженсън и хората като нея имат същото право да живеят като него самия. Всъщност той дори се почувства щастлив, когато разбра, че има природена сестра — все едно дали е родена с дарба или не. Вместо да я убие, както тя беше очаквала, той я посрещна с отворени обятия.