Ричард прекрати изгнанието на тези хора и им върна свободата да живеят както намерят за добре. Откакто Ричард стана Господарят Рал, те вече не бяха изгнаници, а можеха да отидат навсякъде по света. Независимо как щеше да се отрази това на съществуването на магията сред човешкия род, Ричард разруши бариерата, която отделяше тези хора от останалия свят.
След това много хора от Бандакар бяха заловени от Императорския орден, отведени и използвани като добитък за разплод, за ускоряване на края на магията. След като Императорският орден беше прогонен от Бандакар, повечето от жителите му избраха засега да останат в земите на предците си. Беше им необходимо известно време, за да научат повече за външния свят, преди да решат какво искат да правят.
Дженсън чувстваше тези хора близки. След като през целия си живот се беше крила от страх, че ще бъде осъдена на смърт за престъплението, че се е родила такава, каквато е, тя донякъде се бе подложила на някаква форма на самоизгнание. Тя беше пожелала да остане с тези хора, докато всички се научат да бъдат част от своя нов, по-голям свят. Това ново начало, това вълнение от изграждането на техния нов живот, изпълнен с нови възможности, беше страст, споделяна от всички.
Лори очевидно изпитваше ужас от вероятността техният свят да бъде заплашен отново. Но ботушът на Императорския орден беше заплаха и за света на всички останали. В този смисъл родените без дарба не бяха нещо специално.
Дженсън не знаеше кого ще заварят в гробницата. Предположи, че може да са Натан и Ан, които се бяха върнали, за да вземат книгите от отдавна забравената подземна библиотека. Тези книги също бяха останали недостъпни, скрити зад непристъпни граници до появата на Ричард.
Дженсън се зачуди дали пък Ричард не е слязъл долу.
Натан и Ан отдавна го издирваха. Ако са го намерили, сигурно са му разказали за подземната библиотека. Вероятно Ричард се бе върнал, за да види с очите си древната библиотека или пък да потърси нещо точно определено. На Дженсън много й се искаше отново да види брат си. Самата мисъл за това я развълнува и накара сърцето й да забие ускорено.
Въпреки това осъзнаваше, че може да е някой друг — някой злонамерен. Мисълта за това я спря да не се втурне навътре.
Колкото и да й се искаше да изтича и да види дали Ричард не се е върнал, животът, който беше прекарала с майка си в криене и бягство, беше създал у нея изострено чувство за предпазливост, така че тя остана приведена и неподвижна, като наблюдаваше за знаци, които да й подскажат кой се намира долу, в гробницата.
В тишината на мрака звучеше повтарящият се зов на присмехулниците, които сякаш се опитваха да се надникват в някакъв безкраен нощен спор. Докато разсеяно слушаше острите звуци, Дженсън се замисли, че е най-добре да останат скрити и да изчакат онзи, който беше влязъл в гробницата, да излезе. Но се безпокоеше, че останалите могат да се върнат и да ги издадат, без да искат, така че накрая реши, че ще е най-добре докато тя наблюдава гроба, да изпрати Лори да намери останалите и да ги предупреди за неканените гости.
Преди Дженсън да успее да пропълзи по-близо до Лори, за да й прошепне какво да прави, младата жена внезапно започна да пълзи напред. Очевидно беше решила, че съпругът й може да е долу, в гробницата. Дженсън се протегна, опитвайки се да я сграбчи за глезена, но не можа да я достигне.
— Лори! — прошепна Дженсън — Спри!
Лори не й обърна внимание и се втурна през сухата трева. Дженсън незабавно запълзя след нея, като се провираше между надгробните камъни, разхвърляни върху пустинната земя. Сухата трева шумолеше. Дженсън беше научена от майка си как да се промъква и крие, докато бяга. Лори нe знаеше много за тези неща.
В тъмнината малко по-напред Лори ахна уплашено.
Дженсън повдигна глава само колкото да види дали няма някой наблизо, но в мрака не се виждаше почти нищо. Около тях спокойно можеше да има и десетина мъже, но ако останеха неподвижни, щеше да й е трудно, ако не и невъзможно да ги види.
Лори внезапно се изправи на колене и нададе ужасен вик, от който по врата на Дженсън полазиха тръпки. Викът отекна в спокойствието на нощта. Присмехулниците замлъкнаха.
В мъртвата нощна тишина такъв вик щеше да се чуе на голямо разстояние. След като вече не й се налагаше да се безпокои, че ще се издаде, Дженсън скочи на крака и пробяга разстоянието, което я разделяше от жената. Сломена от мъка, Лори взе да си скубе косите, отметна глава назад и безутешно заплака.
В тревата пред нея лежеше проснато тялото на мъж. Макар че беше твърде тъмно, за да може Дженсън да разпознае лицето му, беше повече от очевидно чие е.