— Той умря — Дженсън мъчително преглътна.
— Умря — повтори жената с подигравателен тон. Тя се доближи и повдигна главата на Дженсън и се взря в нея с гневен поглед. — И как умря той, скъпа?
— От собствената си ръка.
— И защо мъж като Себастиан сам ще отнеме живота си?
Ако можеше, Дженсън щеше да отстъпи, но вече беше притисната в гърдите на огромния войник.
— Предполагам, че това беше неговият начин да покаже, че вече не иска да бъде стратег на императора. Може би е осъзнал, че животът му е пропилян напразно.
Погледът на жената гневно проблесна, но тя не каза нищо.
Тогава Дженсън видя мека светлина да озарява книгата, която магьосницата държеше заедно с фенера. Момичето различи заглавието, изписано с потъмнели, захабени от времето златни букви.
„Книгата на преброените сенки“.
Внезапно се надигна глъчка, която накара всички да извърнат глави. Прииждаха още мъже, които водеха със себе си нови пленници. Едрите войници бяха хванали Ансън, Оуен и жена му, Мерилий. И тримата бяха чорлави и окървавени.
Жената се наведе и вдигна ножа на Дженсън от земята.
— Негово сиятелство реши, че тези хора може да му потрябват — рече жената, докато се изправяше. Тя направи жест с ножа на Дженсън. — Идват с нас.
Шестнайсета глава
НИЧИ СПРЯ И СЕ ОБЪРНА, като чу, че някой отзад я вика.
Беше Натан. Ан го следваше по петите. За всяка от широките крачки на Пророка тя трябваше да прави по три, за да не изостава.
В празния коридор стъпките им отекваха по пода, покрит със златистожълт и кафяв мрамор. Сравнително семплото помещение беше част от личните покои на Господаря Рал. Не тънеше в излишна украса и претенции за величественост.
Ан беше в скромна сива роба, закопчана до шията. Ничи имаше чувството, че изглежда съвсем по същия начин, както в детството й. Ниска и набита, тя приличаше на плътен буреносен облак, който се носи бързо над земята и винаги е готов да започне да хвърля светкавици. В съзнанието на Ничи тази жена си оставаше внушителна фигура още откогато я видя за пръв път като млада послушница в Двореца на пророците.
Аналина Алдурен винаги успяваше да изтръгне признание от когото трябва, при това само с един каменен поглед. Тя вдъхваше ужас у послушниците, страх у младите магьосници и треперене у повечето Сестри. Като послушница Ничи подозираше, че дори самият Създател би пристъпвал плахо и би пазил поведение в присъствието на строг Прелат като нея.
— Получихме съобщение, че току-що си пристигнала от Кулата — каза високият Пророк с дълбокия си, силен глас, когато двамата с Ан настигнаха Ничи и Кара.
Макар да бе на почти хиляда години, Натан все още притежаваше онази сурова красота. Подобно на Ричард, той пазеше някои от чертите на Рал, включително свъсените вежди, които му придаваха ястребов вид. Но очите му бяха с красив лазурносин цвят, докато тези на Ричард бяха сиви. Въпреки възрастта си Пророкът се движеше с енергични и решителни крачки.
Възрастта му, както и тази на Ничи, беше видима само за тези извън магията на Двореца на пророците. Хората в двореца остаряваха като всички останали, но по-бавно. Човек можеше да направи разликата едва когато ги сравни с хора, живеещи извън магията. В Двореца времето течеше по различен начин. Сега, когато Дворецът, седалище на Сестрите на светлината от хиляди години, беше разрушен, Натан, Ан, Ничи и всички, които го бяха наричали свой дом, щяха да стареят като всички останали.
Ничи си спомни, че докато обитаваше своята килия в Двореца на пророците, Натан винаги носеше мантия. Като Сестра на светлината понякога от нея искаха да го посещава, за да записва онова, за което той твърдеше, че е пророчество. Ничи нямаше навика да разсъждава върху поставените й задачи просто ги вършеше. Но имаше Сестри, които никога не биха отишли сами в покоите на Натан.
Сега той носеше кафяви панталони и надиплена бяла риза под тъмнозелена жилетка. Пешът на наметалото му почти докосваше земята и се омота около черните му ботуши, когато той спря. В това облекло Натан изглеждаше внушително.
Ничи не можеше да разбере защо, но Пророкът носеше меч, затъкнат в елегантна ножница. Магьосниците не се нуждаеха от мечове. А тъй като той беше единственият магьосник, живял в този дворец през последните няколко века, за нея си бе останал неразгадаема личност.
Много от Сестрите в двореца го мислеха за луд.
Останалите се страхуваха от него. Не толкова, защото им беше дал особени основания за страх, а пo-скоро живото им въображение ги подтикваше да си представят какви ли не ужасии. Ничи нямаше представа дали Сестрите са си променили мнението, но знаеше, че някои от тях са силно обезпокоени от това, че Пророкът не е заключен зад здрава порта. Макар че имаше и такива, които го мислеха за откровено безобиден, макар и малко странен, за повечето Сестри беше най-опасният жив човек в света. Ничи бе започнала да го вижда в друга светлина.