— От каменните стени на Кулата сълзи кръв — продължи Ничи с тон, нетърпящ възражение. Не й харесваше да се държат с нея като с послушница, уплашена от сенките през първата нощ, прекарана далеч от дома. Имаше и други неща за вършене. — В долните нива, където са основите, е още по-зле.
Ан и Натан се изправиха едновременно. Ан отвори уста да каже нещо, но Кара я прекъсна — очевидно и тя като Ничи не беше в настроение за спорове.
— Кръвта, която сълзи от различни места из цялата Кула, е човешка.
Сестрата и Пророкът изгубиха ума и дума.
— Виж, това вече определено е сериозно — каза накрая Натан, като се почесваше под брадата с един пръст. — Къде отивате?
— Ще проверим как върви строежът на платформата на Джаганг. Искам да хвърля и един поглед на армията на Ордена и да видя дали ще мога да разбера какво правят. Надявам се, че планът на Ричард ще проработи и войските на Д’Хара, които са изпратени в Стария свят, ще успеят да прекъснат продоволствените връзки. Това би изправило Джаганг пред проблем. Ако всички тези мъже там, долу, не получат продоволствия, няма да могат да изкарат зимата. Ще настане глад. Не мога да преценя кое ще стане първо — построяването на рампата или изчерпването на техните провизии.
— Тогава да вървим — кимна Натан, като мина покрай Ничи и Кара. — Ще дойдем с вас и вие ще можете да ни разкажете за срещата с тази вещица.
Ничи остана на място и не последва Пророка.
— Тя взе кутията на Орден.
Натан се обърна и се втренчи в нея изненадано.
— Какво?
— Открадна кутията на Орден, която имахме. Онази, която Самюъл открадна от Сестра Тови, а Рейчъл успя да вземе и да ни донесе. Мислехме, че кутията е на сигурно място в Кулата. Оказа се, че не е така.
— Взела я е? — Ан сграбчи ръкава на Ничи. — Имате ли представа къде я отнесе?
— Страхувам се, че не. Надявах се вие двамата да ни дадете някаква информация за вещицата. Трябва да я намерим. Всичко, което можете да ми кажете за нея, независимо колко незначително ви изглежда, може да ни е от помощ. Трябва да си върнем тази кутия.
— Поне Ничи успя да вкара в играта силата на Орден, преди кутията да ни бъде отнета — подметна небрежно Кара.
Натан и Ан едва ли можеха да изглеждат по-смаяни.
— Какво е направила? — прошепна Натан, като не спираше да се взира в Кара, сякаш се надяваше, че може да не е чул добре или че тя ще размисли и ще се отрече от твърдението си.
— Ничи задейства силата на Орден — повтори Морещицата.
Ничи усети гордост в тона й.
— Да не си полудяла! — кресна Ан и закръжи около Ничи с пламнало лице. — Да посочиш себе си за играч и да освободиш силата на Орден!
— Не, не стана точно така — привлече Кара вниманието на двамата. — Ничи посочи Ричард за играч.
На устните на Кара играеше лека усмивка, сякаш бе доволна да докаже, че Ничи е по-способна, отколкото Натан и Ан, изглежда, я мислеха. Те пък от своя страна стояха неподвижни и безмълвни като ударени от гръм.
Макар че това наистина си беше постижение, Ничи не изпитваше никаква гордост от стореното — беше принудена да го направи от отчаяние.
Докато стоеше тук, в коридора на просторния комплекс на Народния дворец, и усещаше с болезнена острота множеството взаимосвързани пластове с проблеми, пред които бяха изправени, Ничи внезапно почувства непреодолима умора, която не беше причинена от това, че магията около Народния дворец изсмукваше силата й. Освен скорошните проблеми изтощението също започваше да си казва думата. Имаше толкова много за вършене и толкова малко време.
Още по-лошото беше, че бе единствената с необходимите познания или способности да се справи с проблемите, пред които бяха изправени. Кой освен нея би могъл да научи Ричард да използва Субстрактивната магия, необходима за отварянето на кутиите на Орден? Никой. Ничи почувства ужасната тежест на тази отговорност.
Имаше моменти, в които осъзнаваше с кристална яснота какви чутовни битки им предстоят. Понякога куражът й изневеряваше. Обземаше я страх, че се самозаблуждава, че изобщо могат да се справят с огромните трудности, с които се сблъскваха.
Спомни си как като момиче майка й я изпрати навън с парче хляб, за да нахрани бедните; как по-късно Брат Нарев от Братството на ордена й се присмя, че работи неуморно, за да задоволява безкрайните нужди на хората. Независимо колко време отделяше за решаване на проблемите на всички хора в нужда, тези проблеми явно само се увеличаваха и надхвърляха възможността й да се справя с тях, като все повече я обвързваха и принуждаваха — едва ли не — да робува на все по-нарастващия брой нуждаещи се. Тя беше научена да не обръща внимание на собствените си желания и нужди, а да посвети живота си на ближния.