— Ужасно е, че съм принуден да стоя тук, когато стават толкова много неща. — Натан поклати глава с чувство на безсилие.
— Зед искаше вие двамата да научите за неприятностите с магията на Кулата — каза Ничи. — Той каза, че някои от защитите, които пазят Народния дворец, са подобни на онези в Кулата, така че иска да сте наясно с проблема. Не знаем как заразата ще повлияе на магията, дали тя ще повреди всички подобни на нея сили, или зависи от мястото и ще може да бъде ограничена в определена зона.
— След като приключим тук — добави Кара, — Ничи и аз ще пътуваме през Плъзгата до Тамаранг, за да помогнем на Зед да възстанови силата на Господаря Рал. После отиваме при Господаря Рал.
Натан не я поправи, че всъщност в момента той носи титлата „Господаря Рал“. Най-добре от всички знаеше, че Ричард е човекът, определен от пророчеството да ги води. В края на краищата именно Натан получи пророчеството, в което се казваше, че единственият им шанс срещу надигащата се буря е Ричард да застане начело на борбата.
Планът на Кара, че „отиват при Господаря Рал“, беше новост за Ничи. Ако знаеха къде е Ричард, Ничи вече да е тръгнала натам.
Тя продължи да отговаря на лавината от въпроси, с която я засипваше Ан, докато Натан ги поведе през сравнително семпли коридори, докато се озоваха до масивна дъбова врата. Когато Натан я отвори, отвътре ги лъхна студен въздух.
Ничи се озова на наблюдателна платформа високо над крепостния вал на външната стена. Посрещна я небе, обагрено в кръв.
— Добри духове — прошепна тя сякаш на себе си.
— Всеки път като ги видя, ужасно се стряскам.
Натан се беше проврял зад нея. Имаше място само за двама души. Ан и Кара наблюдаваха от прага.
Височината беше главозамайваща. Ничи стисна здраво високия до кръста железен парапет и леко се надвеси, за да надникне под себе си. Над външната стена се виждаше самото плато, чак до равнината Азрит ниско долу.
Земята в близост до платото беше пустинна. Лагерът на Императорския орден се простираше по-нататък, очевидно, за да се избегне привличането на нежелано внимание от страна на хората с дарба в двореца, преди да е станало абсолютно наложително. Макар че Императорският орден разполагаше със Сестрите и дори с няколко млади магьосници, които биха могли да го защитят от всякакви магии, изпратени им отгоре, Джаганг предпочиташе да ги пази в резерв — живи, в добро здраве и силни, — докато не дойде време за последното му нападение.
Над почернялата от армията на нашествениците далечна равнина беше увиснала плътна червеникава сянка. Войската се простираше във всички посоки. Внезапно почувствала вътрешен хлад, Ничи разтри раменете си. Макар че от това разстояние не можеха да се видят много подробности, тя знаеше какво е усещането да си сред тези мъже. Познаваше ги прекалено добре. Знаеше какви са офицерите им. И техният водач.
По кожата й полазиха тръпки само като си помисли, че може да е отново долу, сред гнусната паплач.
Докато служеше в тази армия, не се бе замисляла много, че там животът е мръсен не само физически, но и духовно. Като Кралица на робите тя беше склонна да не обръща внимание на това. Вярваше, че жестоките хора като Джаганг и слугите му са необходими, за да могат да бъдат наложени по-високи идеали на човечеството. Човеколюбив, прокарвано насила посредством бруталност. Когато си спомняше за тези свои мисли, тя не можеше да повярва колко противоречиви са в действителност тези убеждения и че ги е приемала, без да си задава въпроси. Не само ги беше приемала, но и бе помагала за тяхното налагане. Дори беше работила толкова всеотдайно, че си бе спечелила прозвището Господарката на смъртта. Още й беше трудно да повярва, че Ричард я прие такава, каквато е. Разбира се, тя не му даде възможност за избор.
Почувства как при спомена за всичките случаи, когато се беше опитвала да принуди Ричард да се присъедини към нея в служба на тяхната противна кауза, в очите й запариха сълзи. Вместо да я послуша, Ричард й разкри какво означава да вършиш наистина благородни дела. Тя преглътна сълзите си с мисълта колко й липсваше той, колко й липсваше светлината в очите му.
Гледката, която се разкриваше долу, бе посрещната с мрачно мълчание. Тези мъже, милиони мъже, които покриваха цялата равнина, се бяха събрали с една цел — да унищожат до крак обитателите на Народния дворец, всеки, който се противопоставя на властта на Ордена. Това беше последното препятствие, което ги спираше да наложат своите вярвания на целия човешки род.
Ничи се загледа в платформата, която се издигаше в далечината. Беше по-внушителна от последния път, когато я видя. Отвъд нея едва успя да различи следите в земята, откъдето беше изкопан материалът, необходим за строителството. Наклонената горна част на рампата сочеше право към платото. Макар че вече се стъмваше, все още се виеха дълги редици мъже, които мъкнеха пръст и камъни към строителната площадка.