В армията Джа’Ла служеше за отвличане на вниманието на мъжете от мизерията на службата. Тъй като публиката се състоеше от агресивни млади мъже, тези игри се играеха при по-брутални правила. Насилието осигуряваше на обезсърчените, войнствени и враждебно настроени мъже отдушник за потиснатите им страсти. Джа’Ла помагаше на Джаганг да поддържа дисциплината и контрола върху своята необятна армия. Без тази игра войниците можеха да насочат натрупаната благодарение на бездействието враждебност навътре, към самите себе си.
Джаганг имаше личен отбор, демонстрация на несломимата върховна власт на императора. Те бяха допълнение към неговото могъщество и обект на страхопочитание. От друга страна, отборът беше връзката на императора с хората му, превръщаше ги в един от тях, като същевременно подчертаваше неговото превъзходство.
След като беше прекарала толкова време с него, Ничи знаеше, че Джаганг е пристрастен към тази игра. Както и към войната. Играта на живота беше един вид битка, на която можеше да се наслаждава, докато дойде моментът да излезе на реално бойно поле. Джа’Ла подклаждаше агресията в него. Откакто събра свой отбор от непобедими мъже, от който всички се страхуваха, пътешественикът по сънищата се изживяваше като владетеля на Джа’Ла д’Джин.
За него това беше повече от игра — беше продължение на неговата личност.
Ничи отвърна поглед от гледката на силите на Императорския орден, които се събираха долу. Повече не можеше да понася гледката или мисълта за кървавите игри, които толкова мразеше. Приглушеният рев стигаше на вълни до нея — натрупана жажда за кръв, която накрая щеше да бъде освободена срещу Народния дворец.
Щом се върна вътре, Ничи изчака Натан да избута тежката врата, за да ги скрие от студената нощ, която се спускаше върху света отвън.
— Трябва да отида да видя гроба на Панис Рал.
Той я погледна през рамо, докато със сила слагаше резето на мястото му.
— Вече го каза. Да тръгваме.
Докато се готвеха да тръгнат, Ан все още се колебаеше.
— Знам колко мразиш да ходиш в тази гробница — каза тя, като го спря за ръката. — Вирна и Ейди ще те чакат. По-добре иди при тях, докато придружа Ничи до гробницата.
Натан й хвърли подозрителен поглед. Готвеше се да отвърне нещо, но тя го изгледа с онзи свой особен поглед. Изглежда, той я разбра.
— Да, това е добра идея, скъпа моя. Двамата с Кара ще отидем да говорим с Вирна и Ейди.
Кожените дрехи на Кара проскърцаха, когато тя скръсти ръце.
— Ще остана с Ничи. В отсъствието на Господаря Рал нейната охрана е мое задължение.
— Предполагам, че Бердин и Найда ще искат да обсъдят с теб някои въпроси, свързани със сигурността на Двореца — настоя Ан и тъй като Кара никак не изглеждаше съгласна с този план, побърза да добави: — Защото когато Ричард се върне, искат да са сигурни, че е направено всичко възможно за осигуряването на неговата безопасност.
Ничи веднага разбра, че Ан цели да остане насаме с нея. Само не й беше ясно защо не го каже директно на Кара. Навярно се съмняваше, че откровеността би свършила работа.
Ничи сложи ръка на кръста на Кара и се наведе към нея.
— Всичко е наред, Кара. Върви с Натан, след малко ще дойдем при вас.
Кара премести поглед от Ничи към Ан.
— Къде?
— В трапезарията, която се намира между покоите на Морещиците и площада за отдавания, нали се сещаш?
— Разбира се.
— Вирна и Ейди ще ни чакат там. Ние ще ви настигнем, след като Ничи огледа гробницата.
Кара се съгласи едва след като Ничи й кимна утвърдително.
Осемнайсета глава
НА ТРЪГВАНЕ НИЧИ УЛОВИ КАК АН ПОГЛЕДНА НАТАН на раздяла. Беше интимен поглед, стоплен от почти детска усмивка, поглед, в който имаше споделено разбиране и обич. Ничи се почувства леко неудобно, че стана свидетел на такъв личен момент. Едновременно с това обаче тя бе разкрила у Ан и Натан качество, което намираше за очарователно. Беше от онези обикновени неща, които всеки би разбрал и оценил.
Беглият поглед към техните чувства й подейства успокоително. Сега тя видя не просто Прелата, от която се бе страхувала през голяма част от живота си, а жена, която таи същите чувства, копнежи и ценности като всички останали.
Докато вървяха обратно по коридора, а Натан и Кара се отдалечиха по стълбището, Ничи погледна Ан.
— Обичаш го, нали.
— Да — усмихна се Ан.
Ничи продължи да я гледа, не знаеше какво да каже.
— Изненадана си — попита Ан.