— Да.
— Е, имаше време, когато и аз самата бих била изненадана.
— Кога се случи? — поинтересува се Ничи.
Ан се замисли.
— Вероятно преди векове. Бях още твърде глупава, твърде заета да бъда Прелат, за да разпозная случващото се точно пред очите ми. Може би съм си мислила, че дългът е на първо място. Но сигурно е само извинение, че съм се държала като глупачка.
Ничи стоеше като онемяла след тези признания.
Като видя изражението й, Ан я погледна развеселено.
— Шокирана си, че и аз съм човек?
— Казано така направо, не звучи много добре — усмихна се Ничи, — но да, предполагам, че на практика е това.
Спуснаха се във вътрешността на Двореца по безкрайно стълбище, прекъсвано на равни интервали от квадратни площадки. Парапетът беше от ковано желязо, усукан като лоза, поддържана от майсторски изработени железни пилони, които имитираха листати клонки.
— Е — въздъхна Ан, — навярно в началото и аз съм била шокирана да разбера, че съм човешко същество. Помня, че се почувствах доста натъжена.
— Натъжена ли? Защо?
— Защото трябваше да призная пред себе си, че голяма част от живота ми е зад мен. Създателят ме благослови с дълголетие, но едва когато застанах на финалната права, разбрах, че малка част от този живот съм живяла истински. — Погледна Ничи, когато стигнаха до една от площадките. — Няма ли да се почувстваш отвратително, ако осъзнаеш, че си пропиляла дълги години, без изобщо да разбереш кои са важните неща в него?
Докато вървяха надолу към следващата площадка, Ничи преглътна горчивината в душата си и призна:
— Изглежда, по това си приличаме.
Продължиха да се спускат мълчаливо, заслушани в шепота на стъпките си. Когато накрая стигнаха най-долу, поеха по широкия коридор направо, без да се отклоняват към страничните галерии. От газениците се носеше парлива миризма.
И двете стени бяха покрити с ламперия от черешово дърво, като всеки панел беше отделен от жълтеникава драперия, завършваща със златен шнур със златни и бели пискюли по края. На равни интервали имаше лампи с отражатели, които обливаха залата с мека светлина.
На всеки втори панел беше окачена картина. Повечето бяха с пищни рамки, сякаш между тях се съдържаха любими и ценени произведения на изкуството.
Макар че темите бяха най-разнообразни — от пейзаж с планинско езеро в късен следобед до селски двор или внушителен водопад, — общото за всички картини беше невероятното боравене със светлината.
Планинското езеро бе скътано между извисяващи се върхове, а светлината идваше някъде отвъд мъгливите планини и пробиваше пътя си през плавно носещите се златисти облаци. Сноп лъчи се разпиляваха по брега. Гората наоколо бе обгърната в плащ от мрак, а насред скалистия хълм, облени в светлина, седяха момче и момиче.
При сцената със селския двор кокошки ровичкаха из паветата на калдъръма, осветени незнайно откъде, без директна слънчева светлина. Така цялата картина изглеждаше невероятно жива.
Ничи никога не бе предполагала, че един селски двор може да е толкова красив. Ето че художникът беше успял да улови красотата му и да я покаже.
Друга картина изобразяваше величествен водопад, който се спускаше от скалист ръб. От тъмните дебри от двете страни на водопада изплуваше арката на естествен каменен мост. Там един срещу друг бяха застанали мъж и жена, осветени от залязващото слънце, което осветяваше величествените планини в тъмнопурпурно. На фона на наситената светлина от двамата се излъчваше благородство, което приковаваше вниманието на зрителя.
Ничи с интерес отбеляза, че в Народния дворец красотата явно беше на почит. От оформлението на интериора, през разнообразието от материали, използвани за подовете, стълбищата и колоните, до статуите и произведенията на изкуството това бе истински празник на красотата на живота.
Като се започне от структурата на самия дворец и се стигне до детайлите вътре, той сякаш целеше да демонстрира върховите достижения на човека.
По-любопитното беше, че тези майсторски платна щяха да станат достояние едва на шепа хора. Това беше частен коридор в дълбините на Двореца, по пътя към гробниците на някогашни владетели. Той бе предназначен да бъде използван предимно и единствено от Господаря Рал.
Някой би си помислил, че това е демонстрация на алчност и егоизъм, но преценката му не би била правилна. Ничи знаеше, че мъжете, носили титлата „Господаря Рал“, са коренно различни един от друг.
Бащата на Ричард беше брутален тиранин. Неговите далечни предци нямаха нищо общо с този образ. Поколенията често изопачават и изкривяват намеренията на предците си, точно както и първоначалната причина за поставянето на тези картини тук вероятно е била забравена и сведена до привилегиите на отбрано общество. Често след мъдри водачи на трона се качваха глупци, готови да зачеркнат всичко, постигнато от техните предшественици. Ничи предполагаше, че единственият изход беше всяко поколение да бъде възпитавано да има достатъчно разум да се поучи от миналото, да не забравя важните неща и да осъзнае защо те са важни.