— Ричард никога не би ни изоставил — Ничи преглътна буцата, която напираше в гърлото й.
— Може би не нарочно. Но ако той започне тази битка сам, след като е загубил своята любов и надежда, може да вземе решения, които не би взел, ако имаше до себе си жена, която да обича. Тази любов може да е нишката, която го свързва с всичко останало и го запазва цялостен.
— Това може и да е вярно, но все пак не ти дава право да решаваш вместо неговото сърце.
— Ничи, не мисля…
— За какво се бориш, ако не за живота?
— Точно за това се боря.
— Така ли е? Така ли е наистина? Целият ти живот е посветен на това да превръщаш останалите в нещо, което си решила ти, без значение какво искат те самите. И макар че едва ли е от омраза към доброто, със сигурност си мислиш, че знаеш как би трябвало да живеят другите. Ти така моделираше послушниците в Сестри, че те да изпълняват задълженията, които ти им определяше. После по същия начин използваше Сестрите да оформят младите мъже в магьосници. Всеки, над когото имаше някакъв контрол, биваше принуждаван да споделя твоята идея за това как трябва да изживее живота си и какви вярвания трябва да следва. Ти рядко предоставяш на хората избор. Много често просто не им позволяваш да научат повече за живота, а просто им казваш как трябва да живеят. Единственото частично изключение е Вирна, която изпрати на път за двайсет години. Ти си планирала живота на Ричард стотици години преди неговото раждане. Правила си планове как да изживее живота си. Ти, Аналина Алдурен, си решила какво съществуване трябва да води Ричард в света на живота. А сега се опитваш да планираш и чувствата му вместо него самия. Най-вероятно дори си планирала и какво ще бъде мястото му в света на духовете. Държа затворен Натан с векове, въпреки че той ти помагаше да постигнеш целите си. Макар че накрая се влюби в него, ти го осъди на цял един живот, прекаран в затвора, за престъпление, което се страхуваше, че той би могъл да извърши. Ан, нали онова, за което се борим, е възможността да живеем свой собствен живот? Ти просто не можеш да решаваш вместо другите. Не можеш да превърнеш себе си в по-добрата версия на Джаганг обратната страна на една и съща монета.
— Това ли мислиш, че правя? — Ан примигва, искрено изненадана.
— А не го ли правиш? Продължаваш и сега да решаваш какъв трябва да бъде животът на Ричард, точно както и преди да бъде роден. Това си е неговият живот. Той обича Калан. За какво му е този живот, ако дори не може да управлява собственото си сърце, защото трябва да направи, каквото ти казваш. Коя си ти, че да решаваш дали трябва да изостави любимата си и да заобича мен? Ако направя това, което искаш, сама ще обезсмисля чувствата, които съм породила у него, и ще ги превърна в нещо фалшиво.
— Но аз не искам да го обичаш противно на волята си — Ан изглеждаше обезкуражена. — Само искам онова, което е най-доброто за теб.
— Бих дала всичко да мога да използвам твоите мотиви като извинение, за да направя това, но после никога няма да си го простя. Ричард обича Калан. Не е моя работа да заменям тази любов с каквото и да било. Точно защото го обичам, никога не бих могла да предам сърцето му.
— Но аз не мисля…
— Би ли ти харесало да получиш любовта на Натан като награда за някой добре премислен номер, който си направила? Би ли ти донесло щастие?
Ан отклони поглед и очите й се изпълниха със сълзи.
— Не.
— Тогава защо мислиш, че ще ми достави удоволствие да съблазня Ричард с цената на собственото си самоуважение? Любовта, истинската любов, е нещо, което трябва да заслужиш.
— Но аз само…. — Ан не смееше да я погледне в очите.
— Когато отведох Ричард в Стария свят, исках да го накарам насила да приеме вярванията на Ордена. И да го заставя да ме обича. Ричард не се предаде. Затова го уважавам толкова. Той не приличаше на нито един от мъжете, които бях срещала дотогава, които просто искаха да ме вкарат в леглото си. Мислех, че мога да го имам по същия начин. Той обаче доказа, че се ръководи от разума си. Не беше просто животно като останалите, които позволяваха на страстта да надделее. Той е мъж, осланящ се на разума си. Ето защо той е нашият водач. Ако се бе поддал на моето съблазняване, никога нямаше да го уважавам така, както сега.
Ан се усмихна и хвана Ничи за ръката, повеждайки я по коридора от бял мрамор.
— Разбирам, колкото и да не ми се ще да призная, че е така. Сигурно съм виновна, че се оставих да повярвам, че сама мога да решавам вместо другите.
Известно време повървяха мълчаливо сред тихото пропукване на факлите.