Никой никога нямаше да разбере какво е станало с нея.
Премахването на тялото и кръвта стана мигновено, но натрошеният мрамор изискваше повече усилия. Сестрите не изглеждаха особено обезпокоени.
Ничи почувства как всичко, дори и най-малкото зрънце надежда, умря.
Сестра Армина я хвана под ръка и я повлече през галерията. Ничи се препъна, но успя да запази равновесие. Тръгна вдървено пред трите, подканяна да не забавя ход от пронизващи спазми, изпращани ритмично през яката към бъбреците й.
Не след дълго я насочиха по един коридор вляво. Тя следваше апатично заповедите, зави, където й казаха, преминаха още няколко галерии и стигнаха до входа на гробница. Застанаха пред бронзова врата, която по нищо не приличаше на масивните и разкошно украсени врати на други гробници, покрай които минаха на път за последния дом на дядото на Ричард, Панис Рал.
Стори й се странно да влизат тук. Дали пък Сестрите не възнамеряваха да се укрият, докато намерят начин да се измъкнат от строго охранявания Дворец. Понеже сега беше нощ, вероятно смятаха да изчакат по-оживено време, за да не се набиват на очи. Само не й беше ясно как са успели да влязат.
Двете крила на вратата бяха гравирани със семпли кръгове. Сестра Грета отвори и другите начело с Ничи влязоха.
Вътре Сестрите използваха искра от силата си, за да запалят факла. В центъра на малката зала се намираше разточително украсен ковчег върху повдигната платформа. Стените над височината на ковчега бяха покрити с камъни с виещи се кафяви и червеникави жилки. Долната им част бе от черен гранит, който на светлината на факлата хвърляше медни отблясъци.
Беше някак странно, сякаш някой нарочно бе поискал горната част да прилича на света на живите, а всичко отдолу да е покрито с черен камък, който да напомня Подземния свят.
Върху светлия камък отгоре бяха изсечени ключови заклинания на древния Д’харански език. Опасваха цялата зала като ленти. Ничи прегледа написаното и разбра, че това са молитви към добрите духове да приемат благосклонно този представител на династията Рал, като не забравят неговите деди. Разказваше се за живота на великия мъж и за нещата, които е направил за народа си.
Ничи не забеляза нищо кой знае колко важно. Изглежда, беше гробница на някой от рода Рал от далечното минало, управлявал в сравнително мирно „време на преход“.
В по-ниската част върху черния гранит обаче беше гравирано доста странно предупреждение да не се забравя основата, върху която се гради съществуванието на всичко отгоре. Защото основата, гласяха думите, „е поставена от всички неизброими и отдавна забравени души“.
Самият ковчег, изсечен с проста форма от гладък камък, беше покрит с надписи, които призоваваха посетителите да не забравят онези, които са преминали от този живот в следващия.
Неочаквано Сестра Армина се облегна на ковчега. С грухтене и пъшкане успя да го избута няколко сантиметра. Отдолу се показа лост. Пъхна ръка в тесния процеп, сграбчи лоста и го издърпа нагоре, докато се чу щракване.
Ковчегът се завъртя около оста си с едва доловим звук.
Сега, когато ковчегът застана напряко, Ничи с изненада забеляза тъмен отвор. Нямаше гроб, а таен вход.
Сестра Джулия я бутна и тя пристъпи върху платформата, после видя грубо изсечени стъпала, които водеха в тъмнината.
Сестра Грета влезе. Запали една от десетината факли, окачени по продължение на грубата стена, взе я и заслиза надолу. Последва я Сестра Джулия, която също взе факла.
— Хайде — подкани я Армина, — какво чакаш? Тръгвай!
Двайсет и първа глава
НИЧИ ПОВДИГНА ПОЛИТЕ НА ЧЕРНАТА СИ ДРЕХА и прекрачи повдигнатия край на плочата, която поддържаше ковчега. Сграбчи ръба на отвора, за да запази равновесие, и заслиза по стръмните стъпала. Първите две Сестри вече вървяха устремено надолу. Трепкащата светлина на факлите им разкриваше единствено вертикалната шахта със стъпала.
Сестра Армина слезе след Ничи, дръпна някакъв лост и взе още една факла. Стъпалата се движеха почти перпендикулярно и само от време на време правеха завой чрез малки площадки, след което продължаваха стръмния си ход на пръв поглед в случайни посоки. Бяха грубо изсечени, неравни, с различна височина и правеха слизането доста рисковано. Изглежда, майсторът бе следвал по възможност по-меките жилки в камъка, от което резултатът беше разкривена пътека с безброй извивки. Толкова беше стръмно, че неведнъж пламъкът от факлите на двете Сестри отпред облизваше лицето на Ничи. Мислите й препускаха в опит да анализират възможностите и за миг дори й мина през ум да се хвърли в стръмния тунел с надеждата да си счупи врата, а може би дори да повлече и онези двете със себе си, само че пространството беше толкова тясно, че по-вероятно бе да заседне след няколко метра свободно падане. Площадките също бяха безброй, така че макар да бяха стръмни, стъпалата често свършваха и правеха завой. Най-много да си счупеше ръката, но врата едва ли.