Ничи имаше чувството, че слизат вече няколко часа. От слизането под такъв наклон бедрата й започнаха да се претоварват. Съдейки по учестеното дишане, трите Сестри също чувстваха умора. Очевидно не бяха достатъчно добре подготвени за това усилие и губеха сили.
Ничи наистина усещаше умората, но не изпитваше чак такива затруднения. На няколко пъти Сестрите трябваше да спират, за да си починат за миг. При всяко спиране сядаха всяка на по стъпало, облягаха се до стената и се опитваха да си поемат дъх. Нея караха да стои права.
Нито една от трите не хранеше топли чувства към Ничи. Както бе казала Ан, тя беше различна от другите Сестри на мрака. Те открай време смятаха, че заслужават вечна благодарност и възнаграждение. Ничи винаги бе смятала, че заслужава вечно наказание. Парадоксалното беше, че едва след като най-накрая бе осъзнала колко ценен е животът й, щеше да получи наказанието, което смяташе, че заслужава. Джаганг щеше да се погрижи за това.
Точно когато й се струваше, че няма сили да премине следващата поредица стъпала, стигнаха до равно място. Отначало Ничи го помисли за поредната площадка, но се оказа хоризонтална галерия.
Пътят криволичеше нелогично като стъпалата, само дето беше равен. На места тунелът беше толкова нисък, че се налагаше да се привеждат под надвисналите скали. Стените бяха изсечени от същата скала и бяха грапави като в естествена пещера. Тук-там се промъкваха през съвсем тесни процепи. В захлупените участъци очите на Ничи се насълзяваха от задушливия пушек на факлите.
Тесният тунел неочаквано се разшири в нормална галерия, в която двама спокойно можеха да вървят един до друг. Тук стените не бяха изсечени в скалата, а бяха от наредени каменни блокове. Таванът, направен от огромни каменни блокове с ширината на самата галерия, беше нисък и потъмнял от сажди, но поне не се налагаше Ничи да се навежда.
Не след дълго започнаха да срещат различни странични коридори и зали. Ясно беше, че става дума за лабиринт от коридори във всички посоки. Когато минаваха покрай отворите, светлината на факлите за миг разкриваше дълги, мрачни зали. В някои от тези странични входове Ничи забеляза зали с изсечени ниско в стените ниши.
Любопитството й надделя.
— Какво е това място? — хвърли поглед през рамо към Сестра Армина.
— Катакомби.
Ничи не знаеше, че под Народния дворец има катакомби. Запита се дали изобщо някой горе знаеше — Натан, Ан, Вирна, Морещицата. Още в мига, в който си зададе въпроса, знаеше отговора: никой.
— И какво правите тук?
Сестра Джулия се обърна и я възнагради с беззъба окървавена усмивка.
— Скоро сама ще разбереш.
Разбрала къде се намират, Ничи осъзна, че силуетите, които мярна в някои от страничните зали, са всъщност тела, хиляди тела, увити в погребални плащаници и покрити от прахта на безмълвни мрачни векове. Докато минаваха през нови и нови тесни зали, започна да различава ниши в стените, в които се намираха не отделни скелети, а купчини кости. Броят им беше поразителен, натрупани бяха плътно догоре в нишите. При кратките отблясъци на факлите в залите отляво и отдясно Ничи видя и такива, напълнени с черепи до тавана. Правилните им редици продължаваха нейде отвъд кръга светлина.
Ничи се вледени при мисълта за всичките тези мъртви същества. Всички те някога са били живи хора, родили се, пораснали и живели своя вероятно изпълнен с любов живот, заобиколени от близките си. Сега единственото доказателство, че някога са съществували, бяха тези кости.
Ничи преглътна с усилие при ужасяващата мисъл, че скоро и самата тя ще се превърне в безименен череп, който някой някога може би ще погледне безразлично. Така както тя не знаеше нищо за тези хора, за мечтите и вярата им, за любимите им хора и дори за целта на живота им, и тя самата щеше да представлява безименна купчина кости, които бавно се превръщат в прах.
До съвсем скоро се намираше сред красотата на двореца, заобиколена от цветове и живот. Сега се бе озовала сред прах, пръст и смърт, на път към своята собствена гибел.
Двете Сестри отпред я поведоха през объркана поредица пресечки. Някои от галериите водеха надолу. На няколко места се наложи да слизат по още стъпала, за да достигнат до зали, разположени още по-надълбоко.
Навсякъде имаше препълнени с кости зали — едни с черепи, други с различни кости, натрупани внимателно във всяко кътче — все свидетелства за някогашен живот. Стените на някои от тунелите бяха тухлени, но повечето бяха от камък. По различните размери на блоковете и от стила на строителството съдеше, че са преминали през много поколения, като всяко е използвало свой метод, за да разширява безкрайно множащите се катакомби за мъртвите.