Пронизваща болка я накара да тръгне. Сестра Армина предпочиташе да я насочва с болка, вместо да й казва накъде да завие. Продължиха да вървят по безкрайни коридори — всички от каменни блокове и със сводести тавани, — които сякаш свързваха групички зали и мрежи от други коридори.
След поредния завой Ничи видя в далечината група осветени от факла лица. Когато приближиха, различи и стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Отдавна вече знаеше къде се намират и къде отиват.
Императорската охрана се беше струпала около нарочно пробит отвор в тавана. Те бяха елитът. Разбираха си от работата.
При мисълта какво я чака на края на онази стълба, Ничи почувства, че краката й се подкосяват.
Един от императорските гардове, който, изглежда, разпозна Ничи, отстъпи встрани и се вторачи в нея.
— Качвай се! — заповяда Сестра Армина.
Двайсет и втора глава
НИЧИ ИЗЛЕЗЕ и се озова в нещо като огромен изкоп насред полетата Азрит. Не виждаше отвъд пръстта и каменните стени, но нямаше и нужда, защото вече знаеше какво я чака.
Отвъд ръба на изкопа осветената от факли внушителна рампа пронизваше студеното нощно небе. В далечината черната сянка на платото, върху което Народният дворец изглеждаше сякаш построен сред звездите, се издигаше над купчините пръст и насипаната с чакъл платформа.
Дъното на изкопа представляваше сложен лабиринт от различни по височина възвишения, очевидно дело на многобройните отряди работници, които изриваха пръст за рампата с различно темпо. Те самите никъде не се виждаха. Изглежда, докато са копаели в района, са попаднали на катакомбите.
Работниците явно си бяха отишли, но на тяхно място бяха дошли войници, които бяха навсякъде. Това не беше редовната войска на Императорския орден, които бяха просто малко по-организирана шайка главорези. Тези тук бяха професионалните войници, най-приближените и опитни мъже на Джаганг. Това беше ядрото от доверени хора, които бяха воювали неизменно до него през годините.
Понеже те никога не се отдалечаваха от императора, Ничи разпозна много от тях. Макар да не помнеше имена, много от лицата, които я наблюдаваха, й бяха познати. Те също я разпознаха.
Жена като Ничи, с водопад от руси къдри и хубава снага, нямаше как да мине незабелязана в лагера на Императорския орден.
Познаваха я по име, защото в миналото бе ръководила много от тях. Страхуваха се от нея. Тя бе убила някои от другарите им, които не бяха изпълнили точно заповедите й. Вярата в Ордена изискваше безкористна саможертва в името на по-висшето добро — жертване на този живот за живота след смъртта. Само че когато изиска тази праведна саможертва от тях и ги въведе в лелеяния живот отвъд, в сърцевината на вярата, за която воюваха, те я намразиха.
Всички до един знаеха, че тя принадлежи на Джаганг. Затова никой не смееше да я докосне. В миналото обаче Джаганг я беше преотстъпвал в знак на благоволение на някои от близкия си кръг офицери, мъже като командир Кадар Кардиф.
Много от тези мъже тук бяха присъствали, когато тя нареди Кардиф да бъде изгорен жив. По нейна заповед някои от тях дори бяха помогнали командирът им да бъде завързан на кол и издигнат над огъня. Независимо от волята си, не бяха посмели да й противоречат.
Застанала така, с всички очи, вперени в нея, тя се постара да запази осанката на предишната си позиция. Сякаш с предпазно наметало, тя отново загърна около себе си някогашната Ничи. Онзи образ бе единствената й защита. Вдигна глава и изопна гръб. Тя беше Господарката на смъртта и искаше всички да го разберат.
Вместо да чака Сестра Армина да я насочи, тръгна да излиза от изкопа. Беше огледала лагера от наблюдателницата в Двореца и познаваше разположението му. Без проблем можеше да стигне до палатките на Джаганг. А понеже Джаганг вероятно я наблюдаваше през очите на Сестра Армина, последната я остави да върви сама.
Нямаше полза да пищи и буйства, докато я просват насила в краката на императора. Това нищо нямаше да промени. По-добре да срещне съдбата си по собствена воля, с високо вдигната глава.
По-важно беше обаче, че Ничи искаше Джаганг да я види така, както винаги я бе виждал. Искаше да види в нея предишната Ничи, макар тя вече да не беше същата. Дори той да подозираше, че може да се е променила, тя държеше да му представи предишния си образ.
В миналото я пазеше безразличието й към онова, което той можеше да й стори. Това безразличие го възпираше. Гневеше го, ядосваше го и го изумяваше. Ничи бе воювала на негова страна и за неговата кауза, но можеше да я има единствено насила.