Сега тя не владееше тялото си, но умът й си беше неин и точно там бе истинското й превъзходство — това я научи Ричард. Със или без дарбата си, тя пак можеше да остане безразлична към заплахите на Джаганг. А това безразличие й даваше власт.
Излезе от изкопа и премина през тежковъоръжените стражи по периметъра. Продължи между безкрайни редици работници, които вадеха пръст и камъни от други изкопи. Стотици мулета теглеха в тъмнината безкрайни колони от каруци. Ярки факли осветяваха пътя на върволиците мъже нагоре по рампата. Мъжете — редовните войници на Императорския орден, младите, силните, гордостта на Стария свят — се бяха превърнали в обикновени черноработници. Не това бе славата, за която бяха тръгнали да се бият.
Ничи не обърна особено внимание на кипящия наоколо труд. За нея вече нямаше значение какво правят с рампата — тя беше само за отвличане на вниманието. Прилоша й при мисълта как всички зверове от този лагер се промъкват в Двореца.
Трябваше да намери начин да ги спре.
За миг самата мисъл й се стори абсурдна. Какво би могла да стори тя, за да ги спре? Но решението й беше непоклатимо. Ако се наложеше, щеше да се бие с тях до последен дъх.
Армина и Джулия следваха целенасочения й марш през жужащия лагер. Сестра Армина знаеше, че ще изглежда глупаво, ако реши да застане начело сега. Така, поемайки водачеството, Ничи вече бе заела мястото си на Кралица на робите.
Старите навици умират трудно. Вече на територията на лагера, никоя от Сестрите не изгаряше от желание да се противопоставя на Ничи, поне не сега. В крайна сметка тя се бе устремила натам, където и бездруго щяха да я заведат. Нямаше как да знаят дали Джаганг вече е проникнал в съзнанието й. Подобно на войниците, те бяха наясно, че тя му принадлежи. Това автоматично й отреждаше по-висок ранг. Дори преди, в Двореца на пророците, тя винаги бе представлявала загадка за тях. И винаги бе предизвиквала у тях омраза и завист, което пък ги караше да се страхуват от нея.
В крайна сметка нямаше да се изненадат, ако се окажеше, че императорът просто ги е изпратил да върнат твърдоглавата му и непокорна кралица у дома. Още повече, че Джаганг, който без съмнение следеше Ничи през техните очи, не си правеше труда да опровергае това впечатление. Може би наистина гледаше на нещата така, наистина мислеше, че може да си я върне.
Ничи с нищо не издаде, че е забелязала многобройната група от стражи, оформили две колони зад нея. Една кралица не обръща внимание на свитата си. Добре че не можеха да чуят препускането на сърцето й.
Вече в основния лагер, където редовните войници бяха разхвърляли палатките си в нестройни групи, мъжете гледаха безмълвно, както просяци преминаваща царствена процесия. Други притичаха от сенките да видят какво става. Приглушен шепот премина през тълпата: Господарката на смъртта най-накрая се завърна.
За много от тези мъже, макар и да се страхуваха от нея, тя беше героиня на Ордена, могъщо оръжие в техните ръце. Бяха я виждали да сипе смърт сред онези, дръзнали да се противопоставят на учението на Братството на Ордена.
Макар да бе странно усещането да бъде отново тук, самият лагер не се беше променил кой знае колко. Обичайната лудница от хора, палатки, животни и оръдия. С тази разлика, че поради дългото стоене на едно място всичко бе започнало да излъчва гнилоч и разложение. Полетата Азрит не предлагаха почти никаква дървесина за горене, та огньовете бяха редки и слаби и мястото сякаш не можеше да се измъкне от хватката на зловещия мрак. Смрадливите купчини отпадъци, които растяха навсякъде, привличаха облаци мухи. При такъв огромен брой хора и животни толкова дълго на едно място вонята бе по-лоша от обичайната.
Натискът на сборището чорлави мъже, на които преди не бе обръщала кой знае какво внимание, сега започна да я изнервя. Приликата им с човеци бе далечна. В много отношения и не бяха такива. В миналото, когато не я бе грижа какво ще стане с нея, Ничи бе безразлична към тези животни. Сега обаче обичаше живота и беше различно. Още повече, че в миналото винаги знаеше, че може да използва силата си, ако по някаква причина те преодолеят страха пред нея. Сега можеше единствено да разчита страхът да ги задържи по-далеч.
За да достигне крайната си цел, се налагаше да направи този дълъг преход сред стотици хиляди мъже, но понеже лагерът бе тук от толкова време, поне се бяха оформили пътеки. На места бяха разширени до коларски пътища, които постепенно бяха изтласкали палатките и огражденията за животните. Тук преминаването на Ничи и нейния антураж ставаше през шпалир от ококорени мъже.
Отвъд непосредственото мълчание на хората, наредили се да я видят, в лагера бе шумно дори и в този късен час. Зад нея долитаха звуците от работата по рампата, тътрещите се каруци, пукотът от скала и падащи камъни и задружните подвиквания на мъжете, които теглеха въжетата. В студения нощен въздух се носеха смехът, говорът и споровете на мъжете из целия лагер. През ритмичния звън от удари в камък долитаха и звучни заповеди.