Това, което откри, го шокира. Два дни преди Феличи в Торино бе изчезнал друг свещеник — монсеньор Мандзини. Също като Феличи, той бе пенсиониран от Ватикана. Последната му длъжност беше в Съвета за католическо образование. Живееше в старчески дом за свещеници и също като монсеньор Феличи, бе изчезнал без следа.
Второто изчезване породи множество въпроси в главата на Роси: Дали двата случая са свързани? Дали Мандзини и Феличи са се познавали? Дали някога са работили заедно? Инспекторът реши, че трябва на всяка цена да разговаря с Ватикана. Свърза се със Службата за сигурност на Ватикана и помоли за личните досиета на двамата изчезнали. Молбата му беше отхвърлена. Вместо досиетата, получи меморандум с обобщение за кариерите на свещениците в Курията, според който и двамата бяха заемали поредица административни длъжности, една от друга по-незначителни. Разочарован, Роси зададе още един въпрос: Познавали ли са се? Отговориха му, че е възможно да са се срещали лично, но никога не са работили заедно.
Усещаше, че Ватиканът крие нещо. Реши да пропусне допитването до Службата за сигурност и сам да се добере до пълните досиета. Братът на съпругата му беше свещеник във Ватикана. Роси помоли за помощ и неговият роднина се съгласи, макар и неохотно. Седмица, по-късно разполагаше с копия от личните досиета.
— Познавали ли са се?
— Всеки би предположил, че да. Всъщност Феличи и Мандзини са работили едновременно в Държавния секретариат в годините на войната.
— В кой отдел?
— Немското бюро.
Детективът дълго се взира в улицата, преди да продължи разказа си. Седмица по-късно бе получил отговор на първата си молба за сведения за други свещеници в неизвестност. Този случай не съответстваше напълно на работата му, но местната полиция бе решила все пак да му изпрати доклада. Близо до австрийската граница, в градчето Толмедзо, бе изчезнала възрастна вдовица. Местните сили на реда се бяха отказали от по-нататъшно издирване и се предполагаше, че е мъртва. Но защо бяха уведомили Роси за изчезването й? Защото се знаеше, че десет години е била монахиня, преди да се откаже от обета си през 1947-а, за да се омъжи.
Детективът реши да предаде информацията на началниците си. Описа разкритията си и ги предостави на шефа на отдела, а после помоли за разрешение да настоява пред администрацията на Ватикана за повече информация относно двамата изчезнали свещеници. Молбата му бе отхвърлена. Монахинята имаше дъщеря, която живееше във Франция, в град Льо Руре, близо до Кан. Инспекторът поиска разрешение да пътува до Франция и да я разпита. Отново отказ. Според по-висшестоящите случаят нямаше връзка с другите и бе безсмислено да се тършува зад стените на Ватикана.
— Кой каза това?
— Самият старец — отвърна Роси. — Карло Казагранде.
— Казагранде? Къде съм чувал името му?
— Генерал Карло Казагранде беше шеф на отдела за контратероризъм в италианската жандармерия през седемдесетте и осемдесетте години. Той е човекът, разгромил „Червените бригади“ и възстановил сигурността на Италия. Затова е нещо като национален герой. Сега работи за Службата за сигурност на Ватикана, но в италианското разузнаване и полицейските служби все още го смятат за бог. Безпогрешен е. Когато Казагранде говори, всички слушат. Когато Казагранде заяви, че случаят е приключен, значи е приключен.
— Кой извършва убийствата? — попита Габриел.
Детективът сви рамене. Говорим за Ватикана, приятел.
— Който и да стои зад това, Ватиканът не иска разследването да се задълбочи. Строго се прилага неписаният закон за мълчание и Казагранде използва влиянието си, за да държи италианската полиция изкъсо.
— Монахинята, която е изчезнала в Толмедзо… как се е казвала?
— Реджина Каркаси.
Намерете сестра Реджина и Мартин Лутер. Тогава ще разберете истината за това, което се е случило в манастира.
— А в кой манастир е живяла по време на войната, преди да се отрече от обета си?
— Мисля, че някъде на север. — Роси се поколеба за миг, напрягайки паметта си. — А, да, в обителта „Светото сърце“. Намира се край Лаго ди Гарда, в градчето Бренцоне. Хубаво място.