Нещо на улицата привлече вниманието на Роси. Той се наведе напред, отмести пердето встрани и впери поглед навън. Внезапно скочи на крака и сграбчи ръката на Габриел.
— Ела с мен. Веднага!
Първите полицаи нахлуха през входната врата на пансиона: двама цивилни от Държавната полиция, следвани от шестима карабинери с автомати на гърдите. Роси мина през общото помещение, а после по къс коридор към метална врата, през която се излизаше в тъмния вътрешен двор. До слуха на Габриел достигнаха бързите стъпки на полицаите по стълбището към празната му стая. Бяха успели да избегнат първата вълна. Но със сигурност щяха да последват нови.
Отвъд двора имаше алея, по която се излизаше на улицата, успоредна на Виа Джоберти. Притискайки китката на Габриел, Роси го повлече натам. Зад тях, на втория етаж на пансиона, Габриел чу как карабинерите разбиха вратата на стаята му.
Роси застина, когато по алеята дотичаха още двама въоръжени карабинери. Габриел го подкани да продължат. Преди да навлязат във вътрешния двор, полицаите внезапно спряха и светкавично насочиха автоматите си за стрелба. Габриел не можеше да се предаде. Той залегна и удари ребрата си в земята, щом първите откоси засвистяха над главата му. Роси не се оказа достатъчно бърз. Един изстрел го улучи в рамото и моментално го повали.
Пистолетът, паднал от ръцете му, се приземи на метър от лявата ръка на Габриел. Успя да го придърпа, надигна се на лакти и стреля. Единият от карабинерите падна, а после и другият.
Габриел пропълзя до детектива. Раната в дясното му рамо обилно кървеше.
— Къде се научи да стреляш така?
— Можеш ли да ходиш?
— Помогни ми да стана.
Израелецът го повдигна, обви ръка около кръста му и го довлече до алеята. Докато минаваха покрай мъртвите карабинери, чу викове зад гърба си. Пусна инспектора, грабна единия от автоматите, застана на коляно и откри огън срещу страничната стена на пансиона. Прозвучаха още викове и той видя няколко души да залягат.
Взе хвърлено списание, уви в него оръжието и пъхна деветмилиметровата „Берета“ на Роси в колана на панталона си. После провря ръка в свивката на левия му лакът и го задърпа към улицата.
Малко преди да я достигнат, насреща им изскочиха още двама карабинери. Габриел бързо стреля и ги повали.
Когато излязоха на улицата, за миг се поколеба. Отляво с бясна скорост се приближаваше кола със запалени фарове и виеща сирена. Отдясно идваха пеш четирима мъже. От другата страна на улицата имаше гостилница.
Щом пристъпи напред, откъм алеята отекнаха изстрели. Втурна се наляво покрай стената и се опита да придърпа Роси до себе си, но италианецът бе улучен два пъти в гърба. Той застина с широко разперени ръце и един последен изстрел разкъса коремната му област от дясната страна.
Габриел вече не можеше да стори нищо за него. Спринтирайки, прекоси улицата и отвори вратата на заведението. Когато се втурна в салона с автомата в ръце, настъпи суматоха.
Изкрещя на италиански:
— Терористи! Терористи! Излезте оттук! Веднага!
Всички в заведението станаха едновременно и хукнаха към вратата. Габриел побягна към кухнята и чу карабинерите отчаяно да крещят на клиентите да се разкарат от пътя им.
Претича през малката кухня, покрай смаяните готвачи и сервитьорки, и с ритник отвори задната врата. Озова се на широка не повече от метър и двайсет уличка, изпълнена с неприятни миризми и тъмна като подземие. Затръшна вратата след себе си и продължи да тича. Няколко секунди по-късно вратата отново се отвори. Габриел се обърна и откри стрелба. Вратата се затвори с трясък.
Излезе на широк булевард. От дясната му страна се намираше църквата „Санта Мария Маджоре“, а от лявата се простираше площад „Виторио Емануеле“. Хвърли автомата на уличката и пресече булеварда, преминавайки между колите. От всички посоки звучеше вой на сирени.
Придвижи се през лабиринт от тесни улици и се втурна да прекоси друг оживен булевард — Виа Мерулана. Най-сетне се озова до големия парк, заобикалящ Колизеума. Тръгна по тъмните алеи. Отрядите на карабинерите вече го търсеха там с фенерчета, които го улесняваха да ги вижда и избягва.
Десет минути по-късно стигна до реката. От обществен телефон на крайбрежната улица набра номер, който никога досега не му се бе налагало да използва. Още след първото позвъняване вдигна млада жена с приятен глас. Заговори му на иврит. Това бе най-сладостният звук, който бе чувал. Габриел изрече паролата и изрецитира поредица цифри. Последваха няколко секунди мълчание, докато момичето ги въведе в компютър.