— Имахме споразумение, Луиджи — заговори Фоа без предисловия. — Ти го наруши.
— Спокойно, Бенедето. Не хвърляй обвинения, за които после ще съжаляваш.
— Съгласих се да участвам в малката ти игричка за детството на Светия отец в замяна на нещо специално.
— Повярвай ми, Бенедето, това специално нещо ще дойде при теб много по-скоро, отколкото предполагаш.
— Очаквам всеки момент да ме отстранят завинаги от пресцентъра, защото ти помогнах. Можеше поне да ме предупредиш за това предстоящо посещение в синагогата.
— Не успях да го направя поради причини, които ще ти станат напълно ясни в близките няколко дни. Що се отнася до проблемите ти в пресцентъра, и това ще отмине.
— Защо той ще ходи в синагогата?
— Трябва да почакаш до петък, както всички други.
— Ти си гадно копеле, Луиджи.
— Моля те, не забравяй, че разговаряш със свещеник.
— Не си свещеник. Ти си главорез в расо.
— С тези ласкателства няма да стигнеш доникъде, Бенедето. Съжалявам, но Светият отец иска да разговаря с мен.
Линията прекъсна. Фоа тръшна слушалката и унило затътри крака обратно към пресцентъра.
Недалеч, в строго охраняван дипломатически комплекс в края на сенчеста задънена улица, наречена Виа Микеле Меркати, Арон Шилох, израелският посланик във Ватикана, седеше на бюрото си и прелистваше сутрешната кореспонденция от Министерството на външните работи в Йерусалим. На касата на вратата почука дребничка жена с къси тъмни коси и влезе, без да изчака разрешение. Яел Равона, секретарката на посланика Шилох, сложи на бюрото един-единствен лист. Беше бюлетин от Информационната служба на Ватикана.
— Току-що пристигна по телеграфа.
Посланикът бързо го прочете и вдигна поглед.
— В синагогата? Защо не ни уведомиха, че предстои нещо подобно? Не виждам смисъл.
— Съдейки по тона на съобщението, пресцентърът и Информационната служба също не са знаели.
— Свържи се с Държавния секретариат. Кажи, че искам да разговарям с кардинал Марко Бриндизи.
— Да, Ваше Превъзходителство.
Яел Равона излезе. Посланикът вдигна телефонната слушалка и набра номер в Тел Авив. Миг по-късно каза тихо:
— Трябва да говоря с Шамрон.
В същия момент Карло Казагранде седеше на задната седалка на служебната си кола, която се движеше с голяма скорост по магистрала С-4 през планините на североизток от Рим. Причината за непредвиденото пътуване се намираше в заключеното дипломатическо куфарче на седалката до него — доклад, получен рано сутринта от агента, на когото бе възложил разследването за детството на Светия отец. Агентът бе принуден да прибегне до крайно средство — проникване в апартамента на Бенедето Фоа. При бързото претърсване на папките бе открил бележките му по темата и включил съдържанието им в доклада.
Най-сетне на върха на възвишението се появи Вила Галатина, заплашително издигаща се над долината. Казагранде съзря високо над бойните кули един от охранителите на Роберто Пучи, с пушка на рамо. Порталът беше отворен. Пазач в бежов костюм погледна табелите с ватиканския регистрационен номер, преди да допусне колата в имението.
Роберто Пучи посрещна генерала в преддверието. Носеше бричове за езда и миришеше на барутен дим. Очевидно бе прекарал сутринта в тренировки по стрелба. Дон Пучи често казваше, че единственото, което обича повече от колекцията си огнестрелни оръжия, е трупането на пари — и Светата майка Църква, разбира се. Финансистът поведе госта си през дълга полутъмна галерия към огромната главна приемна с изглед към градината. Кардинал Марко Бриндизи вече бе пристигнал и настанил слабото си тяло на стол пред камината, опасно балансирайки чаша чай върху бедрото си, покрито с предницата на расото. Светлината, която се отразяваше в стъклата на малките му кръгли очила, ги превръщаше в бели дискове, закриващи очите му. Казагранде застана на коляно и целуна протегнатата му ръка, а кардиналът повдигна двата пръста на десницата си в тържествен знак на благословия. „Има поразително красиви ръце“, помисли си генералът.
Той седна, набра шифъра на куфарчето си и повдигна капака. Бриндизи взе единствения напечатан лист с логото на Службата за сигурност на Ватикана, сведе поглед и зачете. Новодошлият търпеливо чакаше с отпуснати в скута ръце. Роберто Пучи крачеше из стаята като неспокоен ловец, търсещ примамлив трофей.