Кармади бавно го придърпа, вдигна го като тежест, зачете криволичещите думи.
„Проследих го… италианския квартал… 2в «Корт стрийт»… над гаража… рани ме… мисля, че го… колата ви…“
Редът се издигаше към ръба на плика и завършваше с петно. Писалката беше на пода. Върху плика личеше кървав отпечатък от палец.
Кармади сгъна плика внимателно, за да не повреди отпечатъка, и го пъхна в портфейла си. Повдигна главата на Тони и я извърна към себе си. Вратът беше още топъл, но започваше да се вдървява. Кротките печални очи на момчето бяха отворени и в тях имаше нещо от мекия блясък на котешкия поглед. Бяха като очите на всички току-що умрели — уж те гледат, а погледът им се плъзга встрани.
Кармади внимателно положи главата му върху протегната лява ръка. Постоя отпуснат, наклонил глава встрани, с притворени очи. Сетне изведнъж я тръсна, погледът му стана суров.
Съблече шлифера и сакото си, запретна ръкави, намокри кърпа за лице на мивката в ъгъла на стаята и отиде до вратата. Избърса топчестите дръжки, коленичи и изтри размазаната в коридора кръв.
Изплакна кърпата и я окачи да съхне, избърса внимателно ръцете си, облече се. С носната си кърпа отвори прозорчето над вратата, извади ключа и заключи вратата отвън. През прозорчето хвърли ключа в стаята, чу го как издрънча вътре.
Слезе долу и напусна хотел „Блейн“. Още валеше. Отиде до ъгъла, огледа улицата, потънала в мрак под клоните на дърветата. Намери колата си на десетина метра от кръстовището, старателно паркирана, фаровете загасени, ключовете на таблото. Извади ги, опипа седалката под волана. Беше влажна, лепкава. Кармади избърса ръката си. Вдигна страничните стъкла и заключи колата. Остави я на мястото й.
На връщане към „Каронделет“ не срещна никого. Дъждът продължаваше да плющи полегато по безлюдните улици.
7
Под вратата на номер 914 се прокрадваше светлина. Кармади почука тихо, оглеждайки коридора, и докато чакаше, ръката му в ръкавицата шареше леко по вратата. Чака дълго. Сетне се чу уморен глас:
— Да? Кой е?
— Кармади, гълъбче. Трябва да те видя. Идвам по работа.
Вратата щракна, отвори се. Той погледна изнуреното бледо лице, загадъчните очи, сега тъмносиви, а не теменуженосини. Под тях имаше петна като от грим. Силната ръчичка на момичето потрепваше на ръба на вратата.
— Ти ли си? — проточи тя. — Така си и мислех… Да, добре, но трябва да се изкъпя. Смърдя на полицаи.
— Петнайсет минути? — осведоми се нехайно Кармади, но я гледаше проницателно.
Тя бавно сви рамене, сетне кимна. Стори му се, че затварящата се врата рипна отгоре му. Продължи към своята стая, там хвърли шапката и шлифера, наля си уиски в чаша и отиде в банята да наточи студена вода от кранчето над мивката. Пиеше бавно, вгледан през прозорците към тъмния широк булевард. От време на време минаваше някоя кола — два бели лъча без начало, струящи от нищото.
Довърши питието, съблече се, пъхна се под душа. Облече си чисти дрехи, допълни манерката и я пъхна във вътрешния си джоб, извади от куфарче автоматичен пистолет с късо дуло и го подържа в ръка, вперил поглед в него. Пак го прибра в куфарчето, запали цигара и я изпуши.
Сложи си суха шапка и палто и се върна до номер 914.
Вратата беше дискретно открехната. Почука леко и се вмъкна, затвори, продължи към дневната и видя Джийн Ейдриън.
Седеше на канапето, току-що изкъпана, в широко виолетово кимоно с панталон. Влажен кичур коса висеше над слепоочието й. Дребните й гладки черти изпъкваха с релефност, каквато умората отпечатва върху лицата на младите.
— Ще пийнеш ли? — попита Кармади. Момичето махна вяло.
— Може.
Той взе чаши, наля уиски и студена вода и ги отнесе до канапето.
— Прибраха ли Тарго?
Брадичката й потрепна, докато се взираше в чашата си.
— Пак се разбесня, щеше да пробие стената с две ченгета. Обичат го това момче.
— Има още много да пати с ченгетата — отбеляза Кармади. — Сутринта фотографите ще го чакат с нетърпение. Мога да се сетя за някои хубави заглавия: „Известният боксьор се оказва по-бърз от гонг“, „Дюк Тарго обърква плановете на гангстерския свят“.
Момичето отпи от чашата си.
— Уморена съм — промълви. — И кракът ме сърби. Да обсъдим защо смяташ, че тази работа те засяга.
— Добре. — Щракна табакерата си, поднесе я под носа й. Докато тя се мъчеше да вземе цигара, добави: — Когато я запалиш, кажи ми защо го застреля.
Джийн Ейдриън пъхна цигарата между устните си, наведе глава да запали, всмукна и отметна глава. Очите й бавно възвърнаха цвета си, лека усмивка заигра по стиснатите й устни. Не отговори.