Пред вратите на града Кунала се спрял. Първенците го помолили да прости на бунтовниците: те не били недоволни от царя, а от управителите, които им наложили тежки данъци.
— Добре — казал князът. — Бъдете спокойни! Аз ще дам всекиму заслуженото.
И той влязъл в града тържествено, под звуците на много тръби, рогове и барабани.
Кунала намалил данъците и назначил други управители. Гражданите, много доволни от тая промяна, проводили пратеници при Асока да му изкажат своята вярност и да му благодарят, че е пратил мъдрия княз да внесе мир в града.
Ала надвечер пристигнал вторият конник, който предал на градските първенци заповедта. Те я отворили и с ужас прочели, че трябва да извадят очите на Кунала, който бил най-голям враг на царя и предател на държавата. Още се казвало, че след като князът бъде ослепен, никой гражданин не бива да му се притече на помощ с каквото и да било. Забранявало се дори да се споменава името на царския син.
Първенците не знаели какво да сторят. Не им се искало да покажат заповедта на княза, който им се видял толкова добър, колкото умен. Тая заповед била несправедлива и жестока. Цяла нощ се разговаряли те, без да решат какво да правят.
Най-после си казали:
— Какво ще стане с нас, ако не изпълним царската повеля? Мигар ще ни пощади оня, който се е озлобил срещу родния си син? Кунала желае доброто на всички, а баща му заповядва да го ослепим. Не се ли покорим, той ще ни убие.
На заранта те отнесли заповедта на княза. Кунала я прочел и рекъл:
— Тази повеля трябва да се изпълни, защото носи царския печат. Направете, каквото ви се заповядва.
Той знаел, че баща му не може да е издал тая безчовечна повеля. Разбрал, че то ще да е работа на царицата, която е измолила от баща му пълна власт за един ден. Но както и да е, решил да се покори на заповедта, скрепена с бащиния му печат.
— Направете, каквото ви е заповядано — повторил той.
Народът узнал за страшната заповед. На главния площад се събрали хора. Когато дошъл Кунала, всички му се поклонили до земята. Извикали джелатите и първенците им заповядали да извадят очите на княза.
Ала джелатите вдигнали ръце нагоре, поклонили се на царския син и викнали:
— Никой от нас няма сърце да извади очите на невинен човек.
Тогава князът си развил чалмата, обсипана със скъпоценни камъни, и като я подал на джелатите, рекъл им:
— Давам ви това, за да изпълните заповедта.
Но никой от джелатите не я взел. В тоя миг излязъл от тълпата един парцалив и грозен човек, с гузен поглед и зло лице. Той бил дълго лежал в затвора за кражба и други злодейства; току-що бил го пуснал Кунала, който опростил всички затворници.
Злосторникът се приближил до княза, взел чалмата и казал, че ще извърши джелатската работа. Запалил голям огън, нагорещил железен клин, хванал го с клещи и пристъпил към Кунала.
Князът стоял спокойно. Ни една черта на лицето му не мръднала. Джелатинът забил червеното желязо в едното му око, после в другото. Всички наоколо извърнали глави — да не гледат — и се разплакали.
Когато се свършила страшната работа, Кунала си сложил едната ръка на рамото на джелатина, защото едвам се държел на нозете си от болки, а другата вдигнал, за да види народът, че иска да говори. Настъпило пълно мълчание.
— Вървете си! — рекъл Кунала. — Никой да не ми помага! Никой да не ми споменава името, защото тъй е заповядано!
Всички се разотишли разплакани, с наведени очи. Кунала се проснал наземи. Слънцето било силно — онова страшно индийско слънце — и той се повлякъл на ръцете си да дири сянка. Най-после стигнал до едни бамбуци и там легнал, изоставен от всички.
Няколко часа лежал тъй Кунала. Наоколо било тихо. Никой не смеел да се приближи. По едно време князът усетил над главата си влажен и топъл дъх. След малко чул скръбно цвилене. Дошъл бил Мандола, неговият бял кон.
— Върви си, мили Мандола! — рекъл му князът. — И ти трябва да оставиш своя господар. Върви, дето ти видят очите!
Дълго обикалял конят около господаря си, но чувал все тия думи. Най-после той побягнал от града и скръбно полетял с наведена глава по същия път, по който бил дошъл.
След заник слънце много граждани дошли при Кунала въпреки строгата заповед. Ала те стоели мълчаливо и никой не се осмелявал да се приближи до княза и да му помогне. Най-после дошла една бедна бабичка, измила му раните със студена вода и ги превързала с билки, натопени в дървено масло. После го накарала да стане и бавно го извела вън от града, в най-близкото село. Там го оставила и се върнала.
Мъжете, които били изпратили първенците на Таксокила, били посрещнати от царя добре. Те му разказали за голямата почит и обич на своите съграждани към княза. Това успокоило Мадави, която била там и чула всичко.