— Наистина, Кулуфе — рекла тя, — ти имаш много остроумно и добро момче. Дори в обноските му има нещо благородно и отличително.
— Щом толкова ти се харесва — казал Кулуф, — аз ти го подарявам. Калтапане, аз не съм вече твой господар: ето господарката ти.
След тия думи Мирдже хан се приближил до Дилара, целунал й ръка и казал:
— Отсега нататък, господарке, аз ще служа на тебе и те ти служа с най-голяма преданост.
— Всичко това ще бъде много хубаво — рекла хубавицата, — но ти ще трябва да останеш при своя господар, макар че си вече мой роб. Той ще те довежда, когато идва насам. Ако хората разберат, че ти си минал на служба от него при мене, лошите езици ще почнат да приказват всичко, каквото им скимне.
Те вечеряли и разговаряли. Робините внесли вино и плодове.
След като Дилара се чукнала с Кулуфа, заповядала да напълнят една чаша и за роба:
— Пий, Калтапане, за мое здраве.
И мнимият роб изпил чашата. После още една, че още една. И той пил толкова, колкото и другите.
По едно време домакинята рекла да се пошегува. Като вдигнала чашата, рекла на Кулуф:
— Приятелю, пия за здравето на онази, която обичаш, сиреч за здравето на очарователната Гюлендам, любимката на царя.
Като чул тия думи, Кулуф изтръпнал.
— Уважаема приятелко — рекъл той, като се изчервил, — слава Богу, аз не съм толкова луд да бленувам за милостите на царицата. Ти знаеш, че аз почитам твърде много своя господар.
— Ба — отвърнала момата, — недей се преструва! Нима си забравил колко много хвалеше снощи хубостта на Гюлендам? Изглежда, че мислиш само за нея. Я си признай, че и ти я обичаш, па и тя тебе!
Кулуф знаел, че царят е ревнив. Той се уплашил да не би тия думи да го настроят срещу него.
— Недейте се шегува с царицата! — рекъл той на домакинята. — Аз не съм още имал честта дори да говоря насаме с нея.
Но безпокойството на Кулуф развеселило още повече Дилара.
— Наместо да се преструваш на сериозен — рекла му тя, — я ни разправи за своите приключения с царицата! Калтапане, кажи на господаря си да има повече доверие в мене! Не заслужавам ли?
— Хайде, господарю — казал царят, — задоволи желанието на нашата господарка! Разкажи как лъжете с Гюлендам царя. Чудно ми е, че ти и на мене не си казал това. А постоянно ми говориш, че уж не криеш нищо. Бива ли такова недоверие?
— Какво ще крия — рекъл Кулуф, — не виждаш ли, че нашата хубава господарка се шегува?
Те продължавали да пият. Царят се опил. Той забравил, че е обещал да постъпва като роб.
— Очарователна госпожице — рекъл той на Дилара, — Кулуф много ми хвалеше вашето пеене. Изпейте нещо.
Дилара запяла една песен, после друга, сетне трета. Царят слушал като омагьосан.
Той не можал да се сдържи и рекъл:
— Такова пеене слушам за пръв път. Исаак Музелли, моят пръв придворен певец, който се слави по цял свят с гласа си, не пее и наполовина колкото вас.
Като разбрала от тия думи, че онзи, който се е преструвал дотогава на роб, е самият цар, Дилара скочила отведнъж и побягнала при робините — да си заметне лицето с фередже.
— Ние сме изгубени — рекла тя. — С Кулуф не е дошъл роб, а самият цар.
И като се върнала при Мирдже хан, паднала при нозете му и с плач казала:
— Велики царю, прости ми. Аз съм млада и неопитна мома. Голяма грешка направих. Моля ти се, прости ми.
Царят бил в тоя миг вече сериозен. Той вдигнал момата, успокоил я — да не се бои от нищо — и тръгнал с Кулуф към вратата. Там се сбогувал с Дилара, благодарил й студено за вечерята и си тръгнал към двореца.
По пътя той не казал нищо на Кулуф. Но след шегите на Дилара почнал да подозира, че неговият любимец му изневерява с Гюлендам. Заповядал на доверени хора да ги следят. Макар че не могъл да се увери в правотата на своите подозрения, ревнивият цар извикал един ден Кулуф и му наредил да се махне от Каракорум и да не се вестява вече никога пред лицето му.
Кулуф бил невинен. Той знаел, че може би ако се защити пред царя, ще го увери в своята невинност. Но не поискал да стори това, защото бил горд.
Щом изслушал заповедта на своя господар, станал, напуснал двореца и без да има време да се види с Дилара, излязъл от града. Настигнал един керван, който пътувал за Татария, и с него тръгнал за Самарканд.
Кулуф бил търпелив. Той знаел, че сам човек е виновен за нещастията, които го сполитат. Затова понасял гордо и търпеливо всички беди, които му праща съдбата. Като пристигнал в Самарканд, той заживял скромно с парите, които имал. А когато средствата му се свършили, влязъл в една джамия и застанал в ъгъла.
Дошли духовниците и го запитали каква вяра изповядва. От отговорите му разбрали, че е умен и учен и много просветен по сведените книги. Отредили да му се дават на ден по два хляба и по една стомна вода, колкото да може да живее в джамията и да помага на духовниците.