Чул се тогава гласът на царя:
— Сине Масаудов, казват, че ти се били случили чудни неща, каквито не са се случвали никому досега. Желая да чуя всичко от твоите уста. Но настоявам да не скриеш от мене нищо и нищо да не измениш.
Звукът на тоя глас поразил Кулуф. Той е чувал тоя глас. Чул го е преди няколко часа.
Вдигнал си очите и погледнал към престола.
Какво да види?
На престола седи оня негов приятел, който се бил представил за царски офицер. Същият, комуто той е поверил всичките си тайни.
Кулуф е изгубен. Царят знае всичко.
Той пада отново пред престола, захлупва лицето си с ръце и се разплаква.
Но Узбек хан става, слиза от престола си, хваща Кулуф за ръката и го отвежда в частния си кабинет.
Там той му казва:
— Бъди спокоен занапред, Кулуфе. Всичко лошо се свърши. Никой не ще те раздели вече от твоята обична Дилара. Вие ще живеете с нея в моя дворец и ти ще заемаш оная служба, която си заемал преди време при цар Мирдже хан. Когато отидох най-напред да се запозная с вас, ще си призная, че отивах само от любопитство. Но след като те видях, ти ми се понрави. А когато със своя искрен разказ доказа, че заслужаваш пълно доверие, аз реших да ви спася. Ти дори и не подозираш още как стана това. Ще ти кажа. Четиридесетте камили бяха от моите обори. Стоките бяха купени с мои пари. Джиохер е един от моите най-добри роби. Писарят, който пише царските заповеди, написа писмото под моя диктовка. За да не би Музаферовият пратеник да се яви и каже, че това писмо не е от Масауд и че ти не си син на търговеца от Бухара, аз пратих вчера да го срещне по пътя един от моите офицери и да му заповяда да каже на своя господар това, което би било в твоя полза. Той е отишъл при Музафер и му е разказал с каква радост узнал Масауд, че синът му е тук, жив и здрав, дори оженен за богата хубавица. И го е уверил, че тоя син си ти.
Кулуф паднал при нозете на царя и му поблагодарил от сърце за големите добрини. Той обещал да му бъде верен до гроб и никога да не забравя, че дължи нему избавата си.
Още същия ден той отвел жена си в двореца. Узбек хан им дал великолепно помещение. На Кулуф отредил голяма заплата. И което е най-важно — извикал най-добрия писател от Самарканд да разкаже приказката за живота на Кулуф и Дилара. Тоя писател написал приказката, която прочетохте.
Лъчезарната княгиня
Персийска приказка
Имало едно време в едно далечно царство княз, който бил едничко чедо на баща си и майка си.
Князът бил страстен ловец. Като излезе от вкъщи, понякога не се връщал и по цели дни.
Царят и царицата седели веднъж и си приказвали.
— Много надалеч отива нашият син — казала царицата. — Страх ме е да не му се случи някакво нещастие.
— Най-голямото нещастие, което би могло да му се случи — рекъл царят, — е да отиде към юг и да попадне случайно в царството на Лъчезарната княгиня.
— Че какво ще му направи тя?
— Разправят, че баща й убивал всички, които поискат да се оженят за нея.
На сутринта царицата казала на княза:
— Ще те помоля за нещо, сине мой. Обещаваш ли да ме слушаш?
— Обещавам, мамо.
— Когато излизаш по лов, върви, накъдето желаеш, само недей отива към юг.
— Защо, мамо?
— Недей ме пита защо.
— Добре, няма да отивам.
И наистина князът се стараел да избягва забранената посока, макар че любопитството го подтиквало да узнае какво има там.
Ала веднъж, като подгонил една сърна, той се отдалечил в гората много навътре. Стигнал до един гъсталак, от който напразно се мъчил да излезе. Като се лутал, толкова се забъркал, че не можел вече да определи къде е изток, запад, север, юг. Тръгнал, накъдето му видят очите.
По едно време излязъл на широка поляна, заобиколена от дървета. По тях били накацали сума папагали: брой нямали. Всички били хубави, пъстри и едри. Князът решил да убие един. Прицелил се и пуснал една стрела. Но напразно. Стрелата не ударила птица. Всички папагали хвръкнали, само един останал.
Тоя папагал бил цар на папагалите.
С ядовит глас креснал той на отлитащото ято:
— Хей, безобразници! Не ви ли е срам да оставяте царя си в опасност? Наместо всички да се грижите за мене, вие гледате да избягате, а мене да оставите. Разбойници!
Като се раздал тоя гневен глас, папагалите се опомнили и почнали да се връщат един по един назад и да кацат по дърветата около поляната.
Тогава царят папагал им казал:
— Ако не се бяхте прибрали, щях да ви наклеветя на Лъчезарната княгиня и тя щеше да ви накаже. На едни щеше да отреже кълвуните, на други — опашките, а на трети — крилата.
Князът се смаял, като чул, че птица говори с човешки глас. Наистина, той бил виждал неведнъж папагали да говорят, но те говорели безсмислици, каквито са научили от хората. А тоя папагал ски цар говорел като същински човек — той изказвал свои мисли, ненаучени от никого.